автор: rosi45

Един стар мъж вървял по мократа
пясъчна ивица край морето.
Много стар бил той - беловлас, съсухрен, прегърбен под тежестта на годините, но с буден поглед под побелелите вежди. Вървял бавно и се наслаждавал на красивия залез.
Мъжът бил рибар. Цял живот изкарвал прехраната си от морето. Всеки ден излизал на риболов с най-ценното, което притежавал- лодката си. Мисълта му го върнала към времето, когато бил млад, здрав, жизнен и енергичен. Когато построил малката си колибка край морето, за да заживеят заедно с любимата си. Тя огрявала дома им като слънце със своята доброта и красота и той не изглеждал схлупена къщурка. Дарил го Бог и със син. Много се трудели, за да си построят по-голяма къща и да си купят нова лодка, но все не успявали. "Е, здраве да е. Като порасне милото ми момче, ще ми помага, може би тогава..."
Родило им се внуче - радост голяма. Но снаха им починала скоро след това. Тъгувал заедно със сина си, но му и давал кураж.
Веднъж, когато били в морето, се извила буря и синът му загинал. Отчаянието стиснало сърцето на мъжа като в менгеме. Но той знаел, че и отчаянието е грях. Прехвърлил цялата си обич към внучето. Неусетно то пораснало и започнало свой живот.
Останали двамата с милата му жена. Налегнала ги старост, но нали били двамата...
Но преди няколко дни, когато се събудил и протегнал ръка към нея, разбрал, че тя е предала Богу дух. В съня си - спокойно, безболезнено, както се случва само на най-добрите, живели богоугодно, хора.
Старецът погледнал надолу, виждал стъпките си, които водата бързо изтривала. Изведнъж той забелязал, че до неговите стъпки има още едни. Вдигнал глава към небето и попитал:
- Боже, това ти ли си?
- Да - бил отговорът.
- Къде беше, Боже, през всичките тези години, когато се борех с нокти и зъби за живота си, когато страдах... Тогава виждах само едни стъпки - моите...
- Не, човече, не бяха твоите, а моите, защото аз те преведох през всички препятствия на ръце.