автор: joy_angels

- Щото сте зинали, чорбаджи, да лапнете всичко. Само гробищата не са ваши, ама знае ли се... Може и те да станат ваши!

Чорбаджи Недко слушаше от чардака, а Кера Вдовицата пустосваше пред вратника. Беше хванал Кериното момче да краде захар. Недковица завила една фунийка на голямото дете на Стоил, че лоша кашлица имаше. Пък то да я захвърли на двора и Кериният син да вземе да я изяде. Чорбаджията го изгони, а Кера вместо да бе благодарна, че не го нашиба тогава с пръчката, беше дошла да се разправя за платата му за три месеца... Безсрамница беше.
- Плата за крадец няма! – рече чорбаджията и махна с ръка, като да й сочи пътя.
- Че за една щипка захар ли си, чорбаджи? – не мирясваше вдовицата. – Зимниците ти преливат, хамбарите ти се огъват от жито, кошарите ти тесни от стока, земята оттук до края – все твоя... Не посягай на сираче, че е грях, чорбаджи!
- Сираче, ама крадливо... Няма плата! – отвърна чорбаджи Недко – Да не му е стъпил кракът тука, тъй да му речеш!
- Ден да дойде, никой да не стъпва в двора ти, чорбаджи...

Не беше лоша жена Кера, ни синът й беше калпав. Но при толкова народ, дето работеше за него, чорбаджията трябваше да пипа с твърда ръка. Недковица слушаше отвътре, па се обръна към мъжа си и рече:
- Върни го, мъжо, че грях е това, сираче е.

Чорбаджи Недко погледна към нея, но нищо не рече. Жена му видя в това добър знак и додаде:
- Майчини клетви много хващат... Дай да си немаме гайле. Върни го момчето, па и платата му дай, че са голи като пушка...
- Не! – отсече чорбаджията – Да му е за урок. И на другите хрантутници да им е за урок.

Вечерта Недковица тайно уми лицата на трите си внука със светена вода, да им е против уроки. Никой освен бебето на Яница, Стоиловата жена, не обърна внимание. Бебето се разплака, че види се му стана студено, но майка му му даде да бозае и то стихна.

На Кера думите ли хванаха място или водата на времето беше променила посоката си, та текна наопаки, но в двора на чорбаджи Недковата къща от тази есен почнаха ядовете. Имаха два лушнака, два чудни ореха, от ядките на които изкарваха добри пари. Големият орех беше наречен на големия Недков син – Стоил, а малкият – на породения брат Мирчо. Дърветата се редуваха – ту едното, ту другото раждаше повече и се случваше така, че същата година и булката на единия брат раждаше. Стоил вече имаше две деца, а Мирчо – едно, но тази година беше ред на неговата жена да добие дете... Ала есента лушнаците се засушиха откъм върховете. Родиха, но орехите се оказаха с калпава ядка. Мирчо ги закара за продан на Ахмед ага в града, че правеше най-хубавите турски сладкиши и му трябваха орехи. Едвам взе обаче и половината от ланската цена, а през нощта жена му пометна.

Чорбаджи Недко се спомина зимата – задави се с тиквеник. Уж приказки само бяха, че задавянето със сладко е много опасно... Венета, Мирчовата булка, беше направила тиквеника, всички хапнаха, но парче орех ли, що ли влезе на чорбаджията в кривото гърло. Скочиха, удряха го по гърба... Стоил даже в устата му бръкна с пръст, но баща му посиня, посиня, па изхърка и беше дотам. Недковица не го прежали – сви се тая ми ти жена, че с мъжа си цял живот бяха карали в един впряг - и без него като да окуця. Потегли си още малко браздата, ала крива вървеше и живеенето не й спореше. Една вечер остана след всички в голямата одая, че не й се спеше, а на сутринта я намериха катурната на пода, както си беше седяла на столчето.

С това се започна, но не свърши. Някаква неведома болест тръгна по децата в селото. Дойде доктор чак от града, каза, че и по други села имало, но кой ли го интересуваше какво става по другите села, щом неговата къща се зачерняше. Менингит било – казваха в кръчмата тайнствената дума. Девет деца си отидоха едно през друго. Две от тях бяха чорбаджи Недковите внуци. Само най-малкото дете на Стоил оцеля – дали защото още сучеше, дали защото Господ просто се смили над душичката му...

Лошото се настани в къщата на чорбаджи Недко и това си беше. Зарязаха Стоил и Мирчо имоти и търговия, почнаха да продават земи, изгониха ратаи... Макар и по-възрастен, Стоил беше само година и нещо по-голям от брат си и думата му не тежеше особено. Братята често спореха пред жените си и накрая намираха решението в кръчмата. Венета и Яница – двете етърви – не се имаха още по времето, когато Недковица беше жива, но бяха научени да мълчат. Ала щом братята излезеха от къщата, свадите почваха.

Когато Венета за две нощи загуби детето си, в мъката си видя само оцелялото бебе на Яница. Не помисли, че голямото момче на етървата също замина с братовчед си. Зачерни се Венета, че не беше прежалила още помятането, пък остана и съвсем без деца. Яница поне се тешеше с малката си дъщеря, а Венета кукуваше, обикаляше къщата посред нощ и с всяко дочакано утро като да губеше все повече разсъдък... Стигна се дотам, Яница да моли Стоил да се махнат нанякъде. Страхуваше се да остава сама с детето и Мирчовата жена в пустата къща. Най-шумният, най-богатият двор в селото за година време се превърна в чумаво място. Никой – ни комшия, ни просяк – не похлопваше на тежката чорбаджи Недкова порта. Даже плочникът пред къщата одивя в бурени.

Години напред мъжете в кръчмата и жените по седенките щяха да приказват за деня, в който Венета отрови мъжа си. И го отрови по погрешка, щото болният й ум, вторачен само в бебето на Яница, беше намерил решение. Кой щеше да се грижи за детето, ако майка му и баща му внезапно се споминеха? Щастлива от отговора, тя търсеше само начина и го намери: сготви гъбена яхния, и я раздели. В половината добави бяла мухоморка, другата половина остави ядлива. Насипа двете яхнии в две различни паници, да ги не обърка. От едната щяха да ядат тя и Мирчо, от другата – Венета и Стоил. После – като им почнеха мъките, щеше и тя да се присвие, уж и тя е яла отровно. На Мирчо нищо не каза.

Провидението обаче си имаше свои планове. По залез Мирчо като никога влезе пиян и прегладнял в кухнята и – като видя двете чинии, наяде се. След час Венета отиде да слага масата и намери мъртвия си мъж на пода до оджака. Изрева и се хвърли отгоре му да го налага с юмруци. Като чу виковете Стоил дотърча отнякъде, видя лудата си снаха да лежи върху Мирчо и я изблъска. Огледа тялото на брат си, видя му се свършил, но за всеки случай хукна да търси знахарката.

- И така – разказваше по седенките Кера Вдовицата, а другите я гледаха в устата и попиваха – останали двете чорбаджи Недкови снахи сам-саменички. Но Яница била в одаята при детето и нямала идея що става из къщата. Изведнъж вратата с трясък се отворила и чорлавата, разпенена Венета влязла и викнала: “Дай детето! Това дете ще е мое”. Яница държала момиченцето в скута си, тъкмо да му даде да бозае. Стиснала детето към себе си, то ревнало, а Венета извадила огромен нож и пак рекла: “Ако не ми го дадеш, заколвам ви и двете – няма кой да ви отърве!” И понеже онемялата Яница се помайвала, онази пристъпила напред и съвсем отблизо просъскала: “Ще гледаш как мре, ако не ми я дадеш”...

Тук Кера правеше дълга пауза и някоя от младите булки не издържаше, та се обаждаше:
- Като да ги е проклел, някой... И после, лельо Керо? Как се отърваха?

Кера не обръщаше внимание на чуждата приказка и продължаваше:
- Тогаз Бог вкарал най-мъдрите слова в устата на Яница... Подала детето на етърва си и й рекла: “Твое е!” Онази се стреснала, но майката продължила: “Не го убивай, твое е!” Венета се почудила малко, щото държала ножа, пък го пуснала на чергата, и поела детето. Момиченцето плачело, но нали било гладно, погушило се към гърдите на Венета. Попипало с ръка да й бръкне в пазвата, а Венета стояла и се чудила що да стори. Пък тогаз сигур дяволът я е пуснал за малко, щото по лицето й се търкулили сълзи, навела се, та целунала момиченцето по челото и го върнала на майката. “Гладно е” – рекла и си излязла. Чак на другия ден, като не се показала от одаята до пладне, Стоил счупил резето и я намерил обесена на халките, дето някогиш висяла люлката на децата й...

Кера се прекръстваше богобоязливо и завършваше:
- Само гробищата, само гробищата не беха техни, а гледай... Гроб до гроб са днес... Ама язък си за децата...