автор: Deni4ka

Отиди си, момче, през вратата ми

минаха толкова рицари лъскави.
Не виждаш ли как от краката им,
килимът ми шарен изтъркан е.
Дори да те пусна, момче, не оставай
не искай да видиш душата ми.
Туй дето обичаш се срутва
и остава пред прага ми.
Отиди си, момче, и усмивката
моя не е толкова хубава…
Не си виждал очите ми,
как се смеят при среща със другия.
Отиди си момче, в тази стая
е толкова тясно за двама ни.

И какво, че е толкова празна,
и какво, че се стяга душата ми
при всяко „не” и при всяко „не мога”.
Момче, ти си толкова истинско,
че до смърт ме плашиш понякога,
и до смърт ме убива тревогата,
че си всичко, за дето мечтех.
Мечтите,момче, ми се срутиха
и руините завиха живота ми,
и през тях не виждам очите ти,
и през тях не достигаш душата ми.
И е толкова късно, и е толкова чено
и ти се ровиш в съдбата ми.

Ако мога пак да обичам
Бих избрала самотата си!