автор: kalo

Интересен би бил въпроса, трудно ли е да бъде убит действащ управляващ в дадена държава? Вероятно да, но по принцип не съвсем.

І
Разбира се отговорът на този въпрос би трябвало да включва фактори като : коя е държавата на първо място, какъв пост заема набелязаната жертва, движи ли се с охрана по една или друга причина ( а причините никак не са малко като се има пред вид факта, че държавниците в повечето случаи не са хора, които се хранят с чисто човешки помисли, нещо заради което трябва да бъдат винаги на щрек ако не искат да бъдат неприятно изненадани от избирателите си)…Но както и да е. Нека продължим с признаците, макар че като се замисля не е необходимо да изброяваме твърде много защото определено ще се получи един доста дълъг и безинтересен списък, купчина листи, които най-вероятно ще бъдат набутани в прашен шкаф и едва ли повторно погледът ви ще се спре пак на тях. Та…Факторите продължават с: навици, срещи, организиране на приеми и коктейли, делови уговорки, пътувани я и т.н.
Общо взето нещата не са много лесни, но както и за всяка работа и за тази си има хора, които срещу една добра комисионна нямат нищо против да се потрудят малко, за да свършат една общополезна човешка дейност.
Сегашният случай е нещо подобно.
Жертвата трябваше да бъде ликвидирана след три дни, а този срок не беше никак дълъг . За този период от време наемникът трябваше доста бързо да изучи навиците, да назубри календара, тъй като той наистина беше значително претрупан, трябваше да намери начин да се справи с телохрантелите, понеже въпросната личност беше човек, който държвата трябваше да опази на всяка цена.
С две думи : трудна работа.
С три думи: много трудна работа!
С една дума: вицепрезидента!
Но работата си е работа и винаги се намира някой, който да се нагърби с трудната задача да я свърши.
Защо точно той?
Ами защо не?! Това определено не е отговорът, който би задоволил повечето от вас, но пък има няколко лобита в Сената и Конгреса, които биха могли преспокойно да ви дадат така желания отговор. Разбира се първо трябваше да стигнете до тях, а това едва ли имаше как да стане, тъй като човекът на който се бяха спрели за извършването на екзекуцията си беше чиста проба професионалист. Така че…Ръцете им си оставаха чисти и работата биваше свършена, пречката преодоляна, а джобовете по-леки с около три милиона.
Но това пари ли са, когато се говори за милиарди? Не говорим за вени, в които тече кръв, а петрол. Съвсем незначителна разлика, но и без двете си мъртав. Без първата като човек, а без втората – неминуема икономическа гибел. А за парите? Много ли са? Разбира се, че са, но за данъкоплатците. Та нали те заплащат за смъртта на този, когото избраха преди три години и половина.
Каквото и да говорим повече няма да има смисъл.
Важното в случая е, че на Дик Хайсмит му оставаха…колко?
Поглеждаме часовника и … точно 75 часа, 12 минути и… секундите нямат значение чак в такава степен… живот.
Другото важно нещо беше, че същият този Дик Хайсмит въобще си нямаше представа, че съвсем скоро ще пътува за едно далечно място от където едва ли щеше да се върне.
Третото важно нещо беше, че едва ли щеше да пътува сам, тъй като замисълът, който се въртеше в главата на мистър Х (убиеца) включваше още три предполагаеми жертви, а това най-вероятно щяха да са охраната или при най-неблагоприятния случай, жената на вицепрезидента.
За Х това не беше от никакво значение още повече, че той веднага предпочете жената след като видя нейна снимка.

ІІ
69 часа и 16 минути!
Дзън, дзън, дзън!
Часовникът ужасяващо се тресеше, а той все още не можеше да се надигне. Потърка очи и бавно се надигна. Махмурлукът му не беше от най-леките, но той сам си беше виновен. Никой не му беше наливал на сила снощи тонове бира, коняк, шампанско и едва ли помнеше още какво.
Хубавото в случая беше, че днес нямаше да ходи на работа. Една от малкото извънредни отпуски, които дебелият му шеф даваше. Дори направо се почуди когато вчера му каза, че утре ще е day off.
Разбира се мълчаливо кимна и се съгласи. Вярно, че в края на месеца щеше да получи с около петдесетачка по-малко, но пък тялото му изискваше почивка. Просто се скапваше на тази работа. Обичаше да се занимава с дърводелство и дърворезба, да прави шкафчета, маси, столове и други джунджурии, но все пак поръчките през последните месеци бяха толкова големи, а проклетия им шеф беше такава стипца, че само приемаше поръчки без да назначава допълнително хора на работа. На него и останалите работници просто им се късаха … от работа.
Снощи черпането си беше напълно заслужено.
Та човекът, който работеше в дърводелницата “Still for you” при дебелия мазник Бакстън се казваше Нил Гордън. Не се старайте да запомняте това име, тъй като едва ли ще ви се наложи да срещате пак по нататък, или може би още веднъж-два. По добре ще е да запомните това тъпо име за дърводелница, а ако не ви е проблем и името на мазника. Вероятно, в края на краищата, ако всичко минеше нормално, а едва ли можеше да има съмнение за това, една призовка изпратена от някой стар съдия евентуално можеше да достигне до този дебел мъжага, който само при вида й щеше да се облее в тонове воняща пот.
“Still for you” и мазника Бакстън…
Продължаваме!

ІІІ
След още малко време… и то на съвсем друго място.
Нашият човек се хилеше без да му мигне окото. Имам предвид убиеца, а не жертвата, самият мистър Х.
Все още се намираше на доста голямо разстояние от мястото на събитията, но на достатъчно близко, за да бъде …точно къде…ще разберете малко по-късно, иначе се обезмисля цялата история. По време на пътуването си (няма да уточнявам дали ще пътува с влак, самолет, параход,аероплан или каквото друго ви дойде на ум, защото най-вероятно щеше да пътува с всичко по-малко) щеше да се запознае с дебелата папка, която сега не искаше и да поглежда, но която значително му натежаваше в лявата ръка.
Няма да го описвам, тъй като по-късно можете да го разпознаете, а това едва ли щеше да е добре за лобитата, които щеше да представлява в този случай. А и дори да го направех днешната му физиономия едва ли щеше да е тази, в която можете да го срещнете утре. Той си беше чиста проба хамелеон, макар че лично той мразеше да го сравняват с това гадно влечуго. Мразеше да виси по клоните и да бездейства. Обичаше разходките и работата си разбира се. Като за начало това ви стига.
Но като се замисля мога да ви кажа още една негова характеристика.
Носи обувки 44 номер и то без особени претенции към цвят, марка и материя. Просто трябваше да са 44. Е, нямаше проблем да са 156 стига да са големи колкото 44 и да са му по мярка. Удобни!
Ако ФБР, ЦРУ, щатска или каквато и да е там полиция може да издири убиец по номера на обувките при следващите ни срещи ще имам благоразумието да премълчавам дори и тази подробност.
Та той си се хилеше и изглеждаше толкова безгрижен и незаинтерисован от факта, че след 67 часа и 3 минути трябваше да остави в историята един вицепрезидент.

Не беше от най-красивите магазини, които можехме да си представим точно на тази улица. Скромничко, леко понатруфено, но това най-вероятно се дължеше да факта, че квадратурата никак не беше голяма. Влезеш ли вътре направо потъваш в зеленикава джунгла, която те поглъща. В следващият момент обаче разбираш, че се намираш в най-обикновен цветарски магазин, а дребничката и доста пълна продавачка, която зад дебелите стъкла на очилата си те оглежда от главата до петите, като в главата и се върти единствено мисълта за състоянието на кредитната ви карта, потропва с пръсти по перфектно аранжираното бюро, на което са накичени десетки видове растения, започвайки от всевъзможни треволяци и стигайки до бодливи кактуси, преминавайки през какви ли не цветове на дъгата.
Магазинчето се казваше “Флора”. Защо ли нямаше абсолютно нищо чудно в това. Чудното беше, че и тази, възпълничка продавачка, също се казваше Флора. Флора Флориани. Италианка, наследничка на няколко пресъхнали реки някъде в Милано, които обаче и били отнети от държавата, тъй като роднините й имали нечисти работи, най-вероятно далечни връзки с мафията или поне някоя от фамилиите, които в началото на века са решили да прехвърлят дейността си в обетованата земя.
Та тази пълничка женица сега продаваше в това магазинче. А магазинчето беше плод на спестяванията й от последните седемнадесет години, през които така и не успя да намери мъжа на своя живот. Всъщност за този не толкова кратък период тя май не беше намерила повече от двама мъже, които да и обърнат необходимото внимание и то не и преди да бяха погълнали значително количество допинг за срещи.
Донякъде изпълнена с омраза към мъжете, но с любов към кредитните им карти Флора си дремеше в магазинчето и се надяваше да продаде възможно най-голяма част от своята джунгла.
Когато тя погледна часовника си и установи, че съвсем скоро трябваше да затвори и то след не най-добрият й финансов ден, оставаха не повече от 15 часа и 32 минути живот на вицепрезидентът.
Тя разбира се нямаше как да знае това, нямаше как да го знае и вицепрезидента.
Но съвсем скоро и двамата щяха да разберат и то по доста различни начини.
Последствията обаче щяха да ги засегнат по съвсем различен начин.
Навярно сте чували максимата: нещастие за един радост за други…
Но нека да видим какво ще последва.

Типичен ирландски пъб. Още с влизането се усещаше миризмата на застояло. За да достигнеш до салона трябва да преминеш покрай бара, очукан от годините, както всъщност и самия барман, който играеше и ролята на съдържател. Реликва от миналото. Прашни бутилки наредени върху още по прашасал бар. Река от пенлива бира, кото неспирно се сипе от монтирания кран.
Тъмни завеси падаха тежко пред прозорците. Няколко сепарета разположени в ъглите, а между тях десетина масички. Въобще не можеше да става дума за натруфеност или, въпреки че всичко изглеждаше разхвърляно, за безпорядък. Имаше някакъв уют в целия декор, който те кара да се отпускаш и да се наливаш с тъмна ирландса бира насред Вашингтон.
Таванът беше опушен, но слабата светлина и плътните завеси образуваха такива светлосенки, че беше абсолютно невъзможно да се забележи, че последната мазилка е датирала още от времето на Кенеди.
Освен пенливата бира, вкусното готвено и това, че жената на вицепрезидента беше ирландка, другото хубаво нещо беше, че именно вицепрезидента щеше да похапва тук. До тогава имаше не повече от 14.12 минути. Предостатъчно време за опитен специалист да подготви всичко до най-малката подробност.

Флора Флориани затвори магазинчето точно в 22.00 както всяка друга вечер. Беше преброила внимателно парите от касата, на две на три прехвърли през ума си броя на обслужените клиенти, раздели на общата сума и разбира се се нацупи. С около 7 долара и някакви си 5 цента по-малко от предния ден.
Дебелите устни се изкривиха в гримаса, която едва ли е много препорачително да бъде видяна освен в нетрезво състояние. Дебелите ръце потънаха в дълбоките джобове и тя бавно пое по пътя към дома. Не живееше кой знае колко далеч. Само четири пресечки и щеше да се озове в тристайния си апартамент на четвъртия етаж в една добре охранявана сграда, чийто пазач доста често и пускаше задявки. Дърт пенсионер, останал с един крак през войната във Виетнам.

Типичен нехранимайко. Косата леко сплъстена, вероятно не беше къпана поне от пет-шест дни, тъмножълтеникаво сако, което явно беше придобило цвета си след дългогодишна служба по строежите, омачкана шапка, по всяка вероятност оцеляла фуражка от втората световна война, панталон чиито петна от масло и какви ли не други мръсотии, дори и най-добрия препарат за пране едва ли можеше да изпере. Та този намусен образ с нос като на орел, поглед като на ястреб и очи като на кукумявка се настани на масата в дъното до сепарето, което беше най-близо до кухнята, и в същото време най-отдалечена от входа. Съблече сакото си и го преметна на стола като при това се откриха само две почти идентични дупки отпред и отзад на ризата. Един по внимателен оглед, а и тъмнорозовия белег на хълбока, недвусмислено показваха, че нашият човек едва ли си е стоял мирно и кротка докато мама му е чела приказки за лека нощ. Май и сега не се очакваше да прави същото.
Поръча си пенлива ирландска бира, която бармана му наля с неохотно в едно пинтова халба и се отпусна в стола.

ІV.
Главата вече беше започнала да му минава и той реши, че една малка разходка из квартала ще го ободри допълнително. Преди да излезе пусна радиото и се загледа в новините. Навлече си разтегнатото горнище на спортния екип, захлупи качулката на главата си и се наведе да пристегне връзките на маратонките. Можеше и да побяга малко, стига да имаше сили след снощния запой.
Та ето, че отново съдбата ни срещаше с Нил Гордън. Това нямаше да се наложи ако една малка спънка не беше попречила на нашия господин Х да изпълни първоначалния си план. Но тъй като той си беше професионалист, умело възпитан от най-добрата школа в света, винаги имаше по няколко резервни варианта, които разбира се беше разигравал не веднъж…Но в този случай нямаше възможност да си подсигури практически упражнения защото вицепрезидента трябваше да живее не повече от около още10 часа. Така, че всичко той изпробва в главата си и нямаше как да не се усмихне, когато забеляза как снажното момче от дърводелницата на мазника Бакстън излиза от двустайния си апартамент и се насочва точно в посоката, която очакваше.
Ако се беше задържал още малко пред телевизора със сигурност щеше да знае, че няколко улици бяха затворени за обикновени граждани, защото някакъв идиот, който преди години беше избран за вицепрезидент, искаше да похапва със съпругата си в един най-обикновен ирландски пъб и то точно в 10 сутринта на следващия ден…Сякаш не се намираха в САЩ!

Нощта беше спокойна. Всички спяха непробудно без да подозират, че съвсем скоро нещата в нацията щяха да се претърколят. Едва ли щеше да настъпи някакъв хаос, както когато някой много големи батковци от учреждения, които не е добре да бъдат споменавани, извършиха най-големия грях, а именно, че избиха хиляди невинни само за да натъпчат военнопромишлените си гуши с повечко американски долари…Защо обаче не попитаха няколко умни момчета от банковия сектор, които щяха да им обяснят защо долара не е точно най-добрата инвестиция. Просто те бяха толкова загрубели от алчност, че си позволяваха лукса да се принизяват с най-обикновените мизерници, които света е раждал, наред с лидери диктатори, които по това или онова време са изпитвали непреодолимото желание да галят егото си като са избивали милиони невинни в името на обречена и не до там искрена кауза, пред които и те самите са се чувствали като в лабиринт.
Но факта си беше факт. Факт беше също и че настъпваше момента, в който слънцето щеше да избута луната и да заеме подобаващото му се място на небосклона.
Дебелата хубостница Флора Флориани живееше именно заради първите слънчеви лъчи. Те я галеха по набръчканото чело и й нашепваха “ставай, ставай, хубавице и се приготви да броиш парици”…Така че нашата дебела приятелка се понадигна от тясното легло. Преметна одеалото, което се беше свлякло на земята, върху матрака и наметна роклята си през врата още преди на посети банята.
Какво пък! Правеше го всяка сутрин…Само дето тази сутрин щеше да е най-необикновената в живота й, но тя все още не го знаеше.
Разбира се не го знаеше и нашия приятел, мистър Х. Но факт беше, че както повечето големи хора и той си беше малко егоцентричен. Флориани съвсем скоро щеше да го почувства. И определено това, което щеше да я сполети щеше да е доста по-приятно като усещане, от всичките оргазми, които е изпитвала в живота си до сега. Както по-рано уточних, те всъщност не бяха кой знае колко.
Беше 6.00! Какво означаваше това?..По груби сметки на мистър Х, който би могъл да носи и обувки номер 217 стига до отговаряха на 44, това означаваше още не повече от 4 часа и половина на любимия на всички вицепрезидент. Е какво пък!

“Still for you” отваряше в 8.00. А мазника Бакстън беше повече от точен. Сега беше 7.54 и той се намираше само на някакви си сто и петдесет метра от ежедневната си цел. Вървеше пеша като едва се тътреше по тротоара. Човекът, който мина покрай него, въпреки, че въобще не се извърна, го огледа доста внимателно и прецизното му око съжали само за едно…Че и този идиот нямаше да се намира в онзи пъб след два часа.

V.
Точно тръгваше за работа, когато една жена го спря на улицата и го попита за някакъв адрес. Той разбира се нямаше как да не й се притече на помощ. Тя си беше доста красива и със сто процентова сигурност мога да твърдя, че не само мисълта, че трябва да се помага на гражданин в нужда, го накара да й отдели няколко минути в разяснение. По скоро прекалено изрязаното деколте и непослушното зърно, което се подаваше под ръба на блузката, както и странно орязаната рокличка, която май не скриваше, а показваше не наличието на някакво бегло подобие на бельо, го накараха да си преплете езика. Но жената беше също толкова търпелива колкото и красива и разбира с не възропта на предложението му да влезе в тях, за да й обясни как да достигне до необходимия й адрес, като начертае маршрут използвайки карта на града, като през цялото време кимаше с глава на всяко негово пелтечене.
И колкото и да беше необичайно това, което се случи, Нил Гордън въобще не му обърна внимание. Той беше далеч по-залисан от факта, че главата му беше навряна между гърдите на прекрасната лейди докато се опитваше да я упъти.

Малко преди Нил Гордън да се появи на улицата във въпросния пъб се случваше нещо доста интересно. И то само около 3часа и 20 минути преди смъртта на вицепрезидента.
Бях ви споменал за онова момче дето приличаше на бабаит, което спокойно си пиеше бира под зоркия поглед на собственика.
И ето, че опасенията на държателя се оправдаха. Малко преди 8.00 в заведението влязоха трима яки бабаити. Те мърмореха нещо помежду си и се оглеждаха нервно. Единият от тях махна с мазолестата си ръка на бармана да мълчи и посочи самотното момче в ъгъла на заведението, около чиято глава се разнасяше облак цигарен дим.
Десет минути по-късно цигарения дим се разсейваше всмукван от вентилатора, а собственика на пъба с кърпа в ръка почистваше петната кръв по пода. Единият крак на масата беше счупен, столът също. Нямаше как да не се проклина за това, че допусна това да се случи и то в деня, в който очакваше така височайшите гости. Единственото хубаво нещо от тази неразбория беше, че полицията обикаляше из района и не се стигна до нещо по-сериозно от разбит нос, пукната глава и може би няколко ребра.
Собственикът се изправи с ръце на кръста и кърпа в едната и загледа пораженията. Разбира се имаше около три часа и малко отгоре да се свърже с най-близката работилница. В случая ставаше дума за работилницата на дебелия мазник Бакстър “Still you”.
Вайкането на собственика накара мазника самодоволно да потърка ръце и да поиска доста по-висока цена за услугите си. Той също гледаше телевизия и знаеше, че вицепрезидента щеше да бъде почетен гост този ранен предобед в ирландския пъб. Така, че набързо пресметна действителните разходи, като не забрави да включи и телефонния разговор, който щеше да проведе с най-близко живеещия работник до мястото на инцидента.
Не вярвам да се изненадате като ви кажа, че този работник не беше друг, а именно Нил Гордън, който по това време вече пиеше от омайните сокове на щастието си, в прегръдките на изкусителната дама.
Той нямаше как да чуе звъненето на телефона, тъй като двама мъже по същото време бяха прекъснали връзката и бяха пренасочили разговорите в очакване на нужното обаждане.
Мистър Х разчиташе на слабостта на хората и ето, че в този случай опитът му не го подведе.
Когато обаждането от мазника Бакстър дойде, на вицепрезидента му оставаха още само 3 часа живот.
Мистър Х си позволи една усмивка. Сега вече нямаше къде да сгреши.

VІ.
Флора Флориани разбира се се усмихна широко на поредната си жертва, която имаше намерение да оплете в мрежите си. Размърда туловището си и застана в цялата си осанка пред влезлия в магазинчето й мъж.
-Мога ли да поръчам цветя с доставка при вас?-вежливо попита мъжа.
Отговорът разбира се беше положителен. Дебелата мадмоазел Флориани вече пресмяташе как да изкунди клиента си с възможно най-много пари.
-Да ви помогна ли при избора?-зададе обичайния си въпрос тя и се ухили, когато мъжът благодарствено махна с ръка. Какво ли разбираха мъжете от цветя. За тях цветето беше най-прекия път до бельото на една жена.
-Може ли господина да ме ориентира каква сума е отделил?
-Нека бъдат десет хиляди долара!-спокойно произнесе мъжа.
Сърчицето на Флориани подскочи толкова силно, че за част от секундата тя остана с впечатлението, че ще успее да се провре през сливиците й, и ще изскочи на повърхността.
-Десет хиляди?-невярващо повтори тя.-Навярно дамата значи много за вас, господине?!
Мъжът си позволи една скромна усмивка.
-Всъщност искам цветята да бъдат доставени на едни гроб в 13 часа утре…Удобно ли ще бъде?
-Разбира се…-вече не толкова ентусиазирано произнесе дамата. Тя се доближи мълчаливо до малкото си бюро, скрито в зеленина, и извади тефтера си за поръчки.-Може ли да запиша?
-Нека бъдат черни рози…На гроба на вицепрезидента на Съединените щати!
Флора Флориани за малко да изтърве писалката. Устата й се отвори в почуда и тя изтърси едно:
-Но той е жив, господине!
-Е, ще откажете ли да приемете поръчката, заради такава дреболия?-попита мъжа и извади пачка долари.
Момента, в който дебелата мадам Флориани стана по-богата с десет хиляди долара, можеше да се свърже само с една статистическа информация. А именно, че на уважаемия вицепрезидент му оставаха само 2 часа и 34 минути живот.
А може и с това, че колкото и полицаи да обикаляха из района, всички щяха да бъдат безсилни пред това, което мистър Х си беше наумил.
А за него най-важно беше, че щеше да изпълни задачата си. Не го интересуваше колко по-доволни щяха да останат тези, които му я бяха поставили.
Всичко беше бизнес.
Цък, цък,цък!
Мистър Х погледна часовника си. След час можеше да поседне на малкото барче от другата страна на улицата и да се наслаждава на гадното кафе, което щяха да му сервират.

Собственикът на заведението се обади да благодари на дебелия мазник Бакстър, когато момчето пристигна с чантата с инструментите, и за по-малко от час успя да оправи поразиите. Усмивката му изчезна обаче като настъпи момента за заплащането, но той преглътна горчивия хап и се закани повече никога да не се ползва от услугите да тяхната работилница. На това работника само повдигна рамене и протегна безмълвно ръка. Собственикът преброи банкнотите и доволно огледа масата и стола. Бяха като нови. Нямаше да има проблем да посрещне гостите си. А само след час щеше да пристигне охраната от специалните служби, за да огледа заведението.
Разбира се нито те, нито той, щяха да забележат нещо нередно. А то и нямаше нещо такова. Нали поразиите бяха оправени, а и заведението блестеше от чистота.
А колко живот оставаше на вицепрезидента ли?
1 час и 49 минути.

Процесията не беше кой знае какво. Една дълга черна лимузина и две коли на специалните служби. Кордон от полицаи, които се шляеха нагоре-надолу по улиците.
Мистър Х просто си стоеше в заведението то другата страна на улицата, наслаждаваше се на горчивото кафе и вдишваше ароматния мирис на хавайската пура.
Погледна часовника на ръката си и се усмихна. Плати сметката, остави нормален бакшиш на усмихнатата сервитьорка и леко закрачи по павираната настилка.
Цък…цък…цък…
Броеше крачките на ум и вътрешно се наслаждаваше на непогрешимостта си. Всичко се разви по плана, а имаше толкова малко време да подготви нещата.
Часовникът на съседната сграда отброяваше последните 3 минути живот на вицепрезидента.

А тъкмо в това време той надигаше вилицата към устата си. Един от макароните забити на тънките и рогчета падна отново в чинията и той глуповато се захили на жена си. Тя кокетно се размърда и изтри устни с платнената кърпа.
При следващото му посягане към чинията се чу тихо пукане. Охраната му наостри уши, но беше прекалено късно. И безсмислено.
Това беше кончината на вицепрезидента, а и тяхната.
Нещо в пъба изтрещя силно. За стотни от секундата огъня се разнесе и помете всичко, което беше вътре.
Няма смисъл да описваме какво се случи. Картинката предполагам ви е пределно ясна. Ако сте гледали как протича ежедневието в Бейрут, Газа, Тел Авив, Багдад или където още си помислите … ами сега беше нещо подобно. Фактът че заведението беше затворено заради височайшите гости беше причина да загинат само те-вицепрезидента и вечно мърморещата му жена, две горили от охраната и собственикът на заведението.
Нямаше жертви сред случайно преминаващи хора по улицата. Целта беше такава.

На следващият ден, по време на прощалната церемония, на гробището пристигна една малка камионетка. Четирите момчета бяха щателно проверени от охраната от специалните служби, а после бяха допуснати заедно с хилядите рози, които поставиха в близост до гроба на вицепрезидента.
А когато момчетата с дебелите вратове от Сикрит Сървиз посетиха предоволната Флора Флориани в малкото й магазинче, мистър Х се убеди, че няма как да стигнат до него.