автор: vitoriovitalis

21. Връщането


Вито и Емето лежат на зелената трева.
Беседват върху нещата от живота. Неусетно плажът е опустял. На другите момчета им е доскучало и те са се прибрали на малки групички по домовете си. От планината в речната долина подухва хладен вятър. Загорялата кожа на младежите настръхва на иглички. Двамата се оглеждат наоколо и стават почти едновременно.
Прибират се по същия път - без да бързат, разговаряйки като някакви древни философи. В ръцете си въртят добре изстисканите бански. Фланелките и гащетата им са сухи и приятно затоплени от следобедното слънце. Косите им са щръкнали на кичури. Черни и прави - на Вито, тъмноруси и къдрави – на Емето. Бузите им са на белезникави петна от недотам чистата вода в басейна. Дланите и петите им са изпръхнали, набръчкани и неестествено бели от хлорната вар. Като на негрите. И двамата са боси.
Вито старателно притиска в другата ръка скъпоценните джапанки и подчертава с тях най-важните си мисли. При всеки негов рязък жест подметките шляпват, сякаш се съгласяват със собственика си. Емето е по-мълчалив и конкретен. Приятелят му е чел повече книги, но той пък познава по-добре житейската практика. Знае, че не всичко, което хвърчи, става за ядене.
Залязващото слънце ги заслепява и те присвиват очи. Над слепоочията им като малки светли лъчи се раздалечават тънки бръчки, незагорели от постоянното мижене. След малко, като се свечери, бронзовите момчета ще изглеждат като индианци, рисували с бяла боя край очите си. Хубавите черни очила все още са рядкост, която си позволяват само чужденците, отседнали в хотел Замбези. Или местните гъзари.
На половината път между Джамията и централния белвилски площад пред тях постепенно започва да се разкрива зеленеещата се панорама. Отдясно е рядката изкуствена горичка на градинката пред Минералната баня. Зад нея тъмнеят в прави редици големите стари липи на Главната улица. Накрая високите бели брези пред Замбези полюшват грациозно клони.
Отляво сенките на къщите, удължени от започващия залез, вече покриват голяма част от площада и кулата на паметника. Героят, все още осветен от лъчите на слънцето, изглежда като актьор в прожектори, приемащ аплодисментите на публиката след края на представлението. Зад гърба му зеленият градски хълм грее в приветливо очакване, а в пазвата му ясно се очертават контурите на Ловния дом.
Младежите спират, за да се насладят на гледката. Свежият планински въздух е наситен с липов аромат. Доволни и щастливи хора започват да пълнят площада. Вечерта се изпълня с предчувствие за нещо хубаво.
Внезапно Вито вижда един поп в черно расо да излиза от сянката на липите по Главната улица. Момчето кръстосва показалеца и безименния пръст на дясната си ръка и сбутва Емето.
- Предавам ти поп !
- Предавам ти поп ! – не остава длъжен и приятелят му. – В
този момент гръмва музиката. Двамата спират на място като вкопани.
Погребална процесия излиза на площада. Напред попът размахва нещо в ръка, зад него едно момче от горната махала носи кръст. Следва градската катафалка. Големите колела я клатушкат по едрите павета. Когато минава край младежите, Вито зърва за миг бледожълтото лице на мъртвеца в ковчега и изтръпва от суеверен ужас. Преминават и опечалените роднини. В последните редици хората оживено коментират своите работи. Накрая подтичват закъснелите.
Шествието преминава горния край на площада, тръгва по улицата между сладкарницата и Кибика и завива към Големия мост на реката. Когато достига Долното кино, полковник Карис вдига за малко глава от Отчета за прожекциите и зрителите. Той наостря уши.
Сякаш респектирана, музиката млъква. Само шумът от множеството крака и колелетата на катафалката отеква известно време между стените на безистена. После заглъхва в дългата крайречна улица на Белвил, отвеждаща към гробищата.
Момчетата мълчат. Емето се осмелява да каже нещо:
- Колко жалко, че след всичко толкова хубаво, накрая всички ще умрем.
- Да. – Вито с нежелание се съгласява. – Но виждаш ли как напредва науката ? Няма начин дотогава учените да не измислят нещо !
- Няма начин. – съгласява се Емето с по-начетения си другар. – Кой знае...
Двамата се разделят на ъгъла при музейната витрина. Вито потегля към къщи и се разминава на тротоара с вуйчо си, който излиза по хладина. Кузи го шляпва предпазливо по врата.
- Отивай да хапнеш нещо, че брат ти ще изяде всичко ! Баба ти е опекла тутманик. Я се виж на какво си заприличал ! Мадамите няма да те харесват такъв.
Вито отваря портичката и оставя банските и джапанките на циментовия зид отвътре. После дълго и старателно се мие на чешмата.