автор: Lisica

Трябва ли да ви повярвам, че няма любов?
Защо?
Толкова ли е важно за вас?
На всяка цена да я обявим за мъртва?
Защо толкова истерично го повтаряте всички?
Сякаш не намирате покой докато не сте сигурни, че смъртта й е официално обявена, погребението - извършено, гробът – добре засипан с пръст и старателно затъпкан...

Не ви ли стига собственият ви цинизъм?
Не ви ли засищат онези спокойни вечери пред телевизора, за които толкова мечтахте и които бяха тооооолкова застрашени от любовта?
Нали за тези ракии и за тези пържоли се борихте?
Какво ви бърка, че през прозореца ви надникнало слабото и недоспало лице на любовта?
Твърде нахално и твърде щастливо ли ви се видя?
Страх ви е, че погребахте празния й ковчег само за пред хората?
И не искате да се знае, че някога с нея бяхте най-близки приятели? Като срамна болест, като силно непрестижна точка от биографията ви? Като досие в полицията? Всичко ще направите да го скриете! Но не спирате дотам!
Нещо ви човърка отвътре, водите битки срещу нея, хулите я, обиждате я, правите се на благородно загрижени за онези, които още вярват в нея и я следват...Уж ви е страх, че ще пострадат...
Защо толкова бурно ревнувате сега?
Нали я прогонихте с ругатни?
Защото някой ще разбере как я предадохте и за колко я продадохте?
Защото нямахте самочувствие и вяра в себе си?
Защото не бяхте сигурни дали сте достатъчно интересни, красиви и добри, за да я задържите?
Защото първо се опивахте от нея, а после се усъмнихте, че тя ще ви изневери?
Защото...не й повярвахте, а после се разкайвахте през сълзи?
Защото усетихте колко пуст и безсмислен е светът без нея?

Само насън тя все още ви навестява.
За минута...
Пак летите, смеете се, целувате, говорите странни, нерационални неща, размахвате ръце...
Натежалите ви тела, потни и трескави, се мятат в леглата. Събуждате се виновни и гузни като пубер след нощна полюция.
На сутринта два пъти по-старателно се отдавате на тъпите си сиви ежедневни задачи – като надежда за спасение от онази, лудата, омразната, която още ви идва на гости насън.
Проклинате я наум, ненавиждате я, плюете я пред хората, отново и отново шумно се подхилвате на „глупостта” на онези, които вярват в нея...

Парадирате със „зрелостта” и „разума” си...

Но тя не ви излиза от ума. Защото е жива, по дяволите.

И ....слава Богу.