автор: borei

Слънцето огряваше най-напред къщата на Учителя, кацнала на хълма, където започваше боровата гора. Всяка сутрин Учителят изпреварваше слънцето, ставайки призори, когато нощният мрак неохотно отстъпваше пред дневната светлина, отваряше мрежестата вратичка, белите фенерлии кацаха по раменете му и гальовно кълвяха от пълната шепа.
Тогава по лицето му плъзваше усмивката,той ги галеше с нежни думи, отдавна не казал ги никому и очите му отиваха някъде далеч във всемирното време, погълнало толкова болка и любов.С първите лъчи тръгваше на юг,към сините върхове на планината с десетилетната “Смяна” на рамо и Библията, пъхната в избелялата раница.По това време долу, от площада пред грохналата църква, старият свещеник биеше камбаната, възвестяваща новия ден, стадата излизаха и всекидневието затрупваше планинското село. Късно следобед Учителят се връщаше с точност, присъща на самотниците, гълъбите образуваха радостно ято, кацаха гордо около него и сутрешният ритуал се повтаряше.После сядаше на малката веранда, под Разпятието, с “Братя Карамазови” и се потапяше в океана на човешките страдания, докато мракът постепенно натежаваше и звездните очи на ношта поглъщаше поредния дневен лик.Щом легнеше в тъмната стаичка, паметта му бавно, на вълни, го връщаше в мига, когато вървеше между смълчаните редици момчетата и момичетата, несмеещи да го погледнат, като че ли скръбта му щеше да ги изпепели.И сега усещаше тежестта на тялото, неестествената дискотечна светлина,чуваше лудото пищене на линейката и болничната смазваща тишина,виждаше очите на майката, безумни от същия тоя миг, пронизващи с дивата си мъка. И така всяка нощ-сън, видения и реалност в едно.
Момичето пристигна в един юлски следобед, горещ и сънлив.Разпъна палатката в подножието на хълма, под къщата на Учителя. До падането на здрача вече беше разхвърлила четките и с упоение движеше ръка върху жадното платно.Когато отмяташе глава пред статива, златистата и коса, прибрана на опашка, се люлееше като тежък житен клас. Тя рисуваше къщата и боровата гора, селото, притихнало около камбанарията, и тревата, легнала покорно на сухата земя.Учителя отдавна я наблюдаваше-неподвижен, с оная мека вглъбеност, която отдаваше само на своите бели любимци. Оттогава той всеки ден беше до нея, гледаше как се раждат пейзажи и хора и потъваше в хармония от светлина и плът, която попиваше хапещата болка на спомена.
Вечер сядаше на верандата, той и разказваше приглушено за отминалите години, Момичето го слушаше, понякога разгръщаше Достоевски, Учителя четеше за великия инквизитор, спореха за смъртта и спокойствието, за вярата и любовта, за страданието-изкупление ли е, или наказание. След тези разговори долавяше, че виденията му намаляват, понякога заспиваше истински.
Една вечер и показа снимката. Тя разбра, пое надолу и мъждукащата светлина в палатката угасна по-бързо от преди, а когато кървящата дъга на утрото прободе отиващия се мрак, Учителя пое нагоре по пътеката, към смълчаните борови върхове.Пулсиращия огън в гърдите се усилваше, но той успя да стигне до пещерата, където винаги отсядаше и засне за последен път дивия простор. На връщане бързаше, стигна до палатката и тогава я видя. Дъщеря ме го гледаше от портрета, леко премрежила поглед, вирнала капризно брадичка със загадъчна полуусмивка. Беше като жива, истинска магия, върната от небитието, за да възрадва загасващите бащини очи.
Учителят падна на колене, скръбта го блъсна по-силно от всякога.Изправи се, прощално погали златистата коса и с приведени рамене се закачва нагоре.
Сутринта Момичето го нямаше, а портретът самотно чакаше изгрева.От изток се показа слънцето, но Учителя отново го беше изпреварил. Тялото му висеше, обрънато към сините брегове на планинския хоризонт. Долу, от площада старият свещеник се прекръсти, ехото понесе камбанния звън, гълъбите закръжиха в тъжното ято, после полетяха на юг-ескадрила от бели ангели.