автор: meiia

Ще ми се наложи да се известя.
Тръбата нереална днеска е заета.
Не искам да съм видима, но тя
е правена от трепетите на поета,
на който вече всичко известих.
Дори и грешки не дотам приятни.
Какво се случи, но останах стих
в дланта на влюбената необятност,
пилееща ме безразборно - прах,
случаен върху белите и ръкавици.
Додето се усетя и не помня страх,
а се разграждам на безброй частици.
И затова ще се извикам и на глас,
дано след този сън се върна цяла,
че силата която има дивна власт,
се храни с чувства, за да оцелява.
A може би е филм или сънувам сън,
или e някаква особена наркоза?
Или изобщо още влюбена не съм
и в мен тече затлачената проза,
докарала ми даже мъничък инфаркт -
не ме е страх, нали сънувам Него!
Aрхангелите искам, не любовен бард,
в живота си - конструктор "Лего".
А аз се уча тъй наивно на любов...
В градежа си по детски се увличам.
Къде ли е тръбата с парещия зов
да ме събуди, че започвам да обичам.
И сякаш ще се мре, за сетен път.
Неверни са ми клетките еуофорични.
Кажете им, архангели, да спрат
любовната ми смешна реторичност!
И погледа на Онзи, който сгря
ръцете на безсмъртната ми болка.
Свирете, май сърцето му прозря,
че любовта ме дъвчи като богомолка.