Беше я повлякъл почти насила от град на град.
Никъде не се задържаха за по-дълго, едва установили се, скоро пак изтърбушваха всичко и пак тръгваха, самите те изтърбушени души, изоставяйки зад себе си един по един свидетелите, някогашни приятели и доверени участници, сега превърнали се във врагове, упорито дърпащи ги назад към спомените – гардероби, маси и дивани, пропити с видения, секции, чиито вратички още пазеха звука от хлопванията, дръжките – топлината на докосванията, а стъклата им – отраженията. Детските масички, легла, столчета, весели играчки и дрешки изоставиха още първия път. Никога повече нямаше да се върнат в онзи град, където бяха ограбени така жестоко, избягаха безумно и безсмислено, чувстваха се виновни, без да разбират вината си, а и да разбираха нещо, вече нищо не можеше да се промени. Имаха нужда да са и заедно, и разделени, затова непрекъснато си сменяха местата - единият при шофьора, да гледа пътя втренчено и мълчаливо, без да може да мисли за нищо, другият отзад, при багажа, който намаляваше постепенно. Трябваше да се затрудняват непрекъснато, да им се налага да се устройват отначало, да редят пак дом, да си създават грижи и работа, за да не им остават сили да се връщат назад и да си спомнят, трябваше да бъдат колкото се може по-далеч от мястото, където го оставиха петгодишен с нейната усмивка, с нейната хубост и ведрина, там бяха думите мамо, не плачи, няма да умра, а малките му ръчички се бяха смалили още повече и очичките му все по-често се втренчваха нагоре, към небето, като че ли искаше да провиди бъдещия си път.
Избягаха от всички, които го помнеха, от съчувствените погледи и думи, от които на никого не ставаше по-леко, от любезното внимание и най-вече от него, защото го нямаше, нямаше го вече там, където беше.
Спряха се след няколко години в най-отдалечения град, отчаяни и изморени от бягствата и разбрали, че не могат да избягат от себе си, а спомените, били някога живот, се бяха превърнали в бездънна пропаст, световъртежът от падането в която нямаше край и тогава той успя да я убеди, че няма смисъл да бягат повече, че не всичко е свършено, че трябва да си наложат да започнат отначало и тогава тя, омаломощена от скръб, се съгласи да опитат пак.
Тайно се надяваха да родят пак него, но това дете беше момиче.
***
Опитът за претворяване се бе оказал неуспешен, но нищо не можеше да се направи, нямаше как да се откажат от него. Всъщност, можеха да не му обръщат много внимание, защото момичето не създаваше почти никакви проблеми, не боледуваше и не пробуждаше никакви тревоги. Растеше неусетно, послушно, кротко и тихо. Не играеше с кукли, не знаеше как се играе на майка. Научиха го да казва майко, думата мама не се използваше, мама беше право на някой друг, който си беше отишъл, беше отнесъл със себе си думата заедно с всички смехове и радости, оставяйки завинаги празен този дом, в който всеки опит за проява на енергична веселост беше потискан или най-малкото безмълвно укоряван. Беше се озовала на едно тъжно място, което изглежда не й беше отредено да промени с присъствието си.
Родителите се въздържаха от прояви на нежност и обич, дали бяха вече изразходвали всичко, или се предпазваха да не им бъдат отнети пак, но това много отрано породи в нея стремеж да ги зарадва, за да получи поне прегръдка. Всичките й старания срещаха неясната, но упорита съпротива на едно дълбоко и изначално неумолимо неудовлетворение. Напразно се опитваше да получи поощрението или поне одобрението им, те бяха отдадени на онази благородна скръб, която придава ореол и право на неприкосновена собственост над тъгата. Да забравят би било предателство. И колкото повече растеше момичето, толкова повече се отдалечаваха от него, дотолкова свикнали и дори привързани към ролите си на скръбни родители, че настоящето винаги отстъпваше място на миналото, а те се чувстваха сигурни само в него. Обитаваха своите тайни селения на горда печал, до които момичето нито имаше достъп, нито имаше изгледи да получи някога.
Потрепваше от всеки техен поглед, изпълнен със съмнения и укор. В търсене на пътища към тях обвиняваше себе си, но не стигна доникъде. Тогава се научи да крие зад деловитост или ирония моментите си на слабост, а да се смее или радва от сърце така и никога не се научи. Забрани си спонтанност, потискаше приливите на моментни весели настроения, опитваше се да бъде страничен наблюдател. И успя, успя дотолкова, че се превърна в страничен наблюдател на себе си. “Тя изглежда добре. Тя е облечена много стилно днес. Тя няма нужда от нови обувки. Тя има нужда да я погалят.” Тази, последната нужда, се засилваше все повече с времето. И когато разбра, че няма да успее да промени нищо, в сумрака на болезнената си самота и чувствайки се едновременно и независима, и изоставена, тя научи, че любовта не е безопасна. Намери своите сънища и своята меланхолия и се затвори в тях, заравяйки там тайно горчивите сълзи от първите си прозрения и отчаяния, борбите със себе си, недоуменията и разочарованията от другите, предателствата, неполучените милувки и страстното си желание да умре от любов.
За тях беше късно да съжаляват, бяха се поддали на една илюзия, а утешението не се състоя. Не беше по силите им отговорността, с която се натовариха, и неоправдани се оказаха надеждите, че спасението ще дойде, а терзанията само се увеличиха, защото невъзможностите бяха станали две, едната - да забравят, а другата – пак да обичат.
Понякога майката вадеше скришом онази чанта от дъното на гардероба, луксозната дамска чанта от качествен телешки бокс с плетена дръжка и метален обков, която спря да носи много отдавна, но и не я изхвърляше, защото там, в малкото й предно джобче беше дръзнала да запази снимката от райската градина, мимоходом приседнала на един стол под разлистеното дърво, а той в скута й, готов да хукне, ръцете й го държат, за да им направят снимката, той се изплъзва от тях с отметната назад глава, босото му краче вече докосващо зелената трева, а смехът блика от очите и на двамата.
Така минаваха дни и години, общуваха по необходимост и после всеки се оттегляше в мъглите на своя остров, в горестното опиянение на своя тъжен лабиринт.
***
Когато й казаха, всичко наоколо се промени, всички контури се избистриха и започнаха да я режат с блестящи остриета. Надвисна заплаха, никога немислена, макар и толкова естествена. Скоро нямаше да бъде дете на никого и нещата от живота започнаха да придобиват много ярък и контрастен смисъл, като кръстчето, което започна да носи упорито всеки ден.
Леглата в реанимацията бяха високи и на колелца, готови във всеки момент да се подчинят на дебнещата отвсякъде спешна необходимост да бъдат закарани някъде другаде. Задъхана от бързане и опитваща се да утаи дъха си, завари майка си с вперен в тавана поглед - но като я видя, веднага затвори очи и се престори на заспала. Почувства ненужността си, беше излишна за кой ли път и за кой ли път я заболя забраната да се доближи и отказът да помогне, колкото и внимателна и предпазлива да е. Носеше някакви плодове, почуди се къде да ги остави, излезе да поговори с лекаря, помая се още малко, погледа как клепачите на болната потрепват, но упорито не се отварят, наведе глава и покорно си тръгна.
И в следващите дни след няколко незначителни думи, казани насила, майката изведнъж затваряше очи и посетителката след минути на търпеливо очакване разбираше, че е ненужна.
Последния ден пак я погледна недоумяващо, както я беше гледала винаги и попита, не, каза на себе си, това ли бил животът, така каза отначало, това ли бил животът, а после – това ли беше животът. Но нито очакваше отговор, нито тя самата можеше да го даде. Заплува за последен път в самотните си мисли, а на сутринта беше стигнала вече отсрещния бряг, където се надяваше да чуе пак думичката мамо.