автор: sia

Тя ни напусна преди тринадесет години. Още не мога да говоря
много за нея, за боледуването й, за смъртта й, не слагам
снимката й в стаята ми дори, само писах веднъж на мой близък,
той плака, но не зная защо.

Майка ми ме напусна, когато вече бях голяма. Отиде си и от
баща ми и от другите си три деца, по-големи и от мен, и
близначката ми, която е петнадесет минути по-малка.
Не искаше…

Наскоро говорих с една хубава, силна жена – за духа, за вярата,
за страданието, за устояването - запомних нещо, което я впечатли –
казах й в разговора ни, че не мога да се разгневя на Бог,
защото ще бъда много сама…
Често си мисля – Той е бил добър с мен, като не е допуснал да
Го напусна… това щеше да ме изсуши… Знаех толкова отговори,
но можех да приема края й – защо нея, моята майка и още –
защо така, защо това голямо страдание… Защото беше добра.
Не просто като майка. Беше толкова милостива.
Отговорите, които знаех, не ми помагаха. Не достатъчно.

Утре ще сме пак на гроба й, тате ще направи, не зная за кой път,
молитва за нея и за още толкова покойници…
Иска ми се го попитам как понася болката в годините.
Но не зная дали трябва.
Струва ми се, че иска да е сам с това...

Всъщност, спомних си отново, че когато тя ни напусна,
бяха минали няколко месеца, след онзи май, вече беше есен,
един ден, хора от селото ми казаха – абе, какво става с отчето,
ще го изпуснем, изпускате го – в първия миг даже не успях
да разбера какво точно ми казват, всичко в мен пулсираше.
С изумление разбрах, че баща ми всеки ден, от онзи, в който я
погребахме, бил на гроба й и с часове плачел.
Знаех, че страда. Наистина знаех. Знаех повече от другите…
Но през живота си той беше видял стотици покойници, много
от тях млади, деца, беше изпратил родителите си и повечето си
братя и сестри. Беше видял сълзите и страданията на толкова хора.
Беше ги слушал с часове. Беше утешавал всички.
Беше страдал с тях. Онова кротко, тихо, искрено съпричастие.
С доверието - че болката не може да надмогва живота...
Че отчаянието е грях.

Всички имаха нужда от неговата утеха, все едно колко вярваха…
Наистина помагаше.

Седнах при него, сложих ръката си върху неговата, попитах го –
тате, хората ми казват, че всеки ден плачеш на гроба.
Той ме разбра – не го укорявах, само питах, само бях загрижена.
Но, разбра и изненадата ми, смущението, смущението им –
как да вярваме на утешителя си, когато той не намира утешение.
Мълча дълго време, не зная, но може би за пръв и последен път
видях в очите му някакъв срам, срам заради греха, че те боли,
за това, че не намираш утешение.
Потупах ръката му, понечих да стана и тогава чух тихото му, дрезгаво –
разбирам, но когато огънят те гори… И отново замълча.
После добави – ти... не бой се, добре съм там, търся си прошка…


---------------------------
Kristi, благодаря ти.