автор: estela41

Рейсът беше изложил гръб под палещите лъчи на августовското слънце и ламарината се оказваше безсилна да удържи потоците огън, които проникваха през нея в уж охлаждащия се от климатик салон.
Пътниците в отчаяното си желание да се спасят от топлината бяха дръпнали всички сенници и някои лениво си вееха с импровизирани ветрила: прочетени вестници, шапки …автобусът пътуваше вече половин час повече от предвиденото време, сякаш шофьорът за пръв път обхождаше маршрута. В девет часа зазвъняха мобилни телефони; разтревожени близки се информираха коя е причината з закъснението. В изказаните с недотам тих глас обяснения се прокрадваха думи от ниските езикови регистри и шофьорът за пореден път дочуваше, че рейсът му е "каруца", а той самият - новобранец и заспала Гана.
На третата седалка вляво седеше жена на средна възраст, която също напрегнато следеше как набъбва времето вадеше постоянно от плетената си чанта, украсена с мъниста, изискан модел gsm и после с привичен жест го пускаше обратно между гладките стени на специално пригодено джобче. Накрая не издържа и го стисна в ръка, като че ли пулсът на сърцето и трябваше да предизвика нечие обаждане на всяка цена. И …..това се случи.
- Здравей! Вече пристигаме… Да, движим се към автогарата…Вероятно… Не, не мога да се ориентирам, не познавам града. Ти там ли си вече?...Провери на кой сектор спира автобусът от Видин…така ще се открием по-лесно. Не се притеснявам, всичко е наред, не се безпокой за мен…
Проведеният разговор видимо свали напрежението от лицето и и то се заля от неочаквана руменина, този път не беше от жегата, и тя започна да вади от чантата си различни пособия на суетата: червило, пудра, гребен. Не! Огледало нямаше… Марина по принцип не обичаше огледалата. Те постоянно напомняха, че времето лети, освен това още от детството си ги смяташе за магьоснически предмети, които променят действителността, но не към добро. Жената до нея с учудване проследи как тя си сложи червилото, без да наруши дори с милиметър ренесансовия контур на устните си. Гребенът се вряза в бухналата и коса и се опита да въведе там порядък, доколкото това беше възможно. "Е, стига толкова престараване - помисли си жената - човек може да внесе отвън само леки промени, основното си остава същото…" Марина не обичаше да се разкрасява, смяташе, че това е начин да се заблуди другия как всъщност изглеждаш. Винаги си спомняше с усмивка как по времето на една екскурзия внезапно откри, че колежката и Жана е невероятно безцветна и невзрачна, когато е без грим. Всъщност всички установиха тази истина, което докара нервна криза на Жана…
Докато мисълта на жената следваше изтъняващата нишка на логиката, рейсът спираше на всяко кръстовище; светофарите му намигаха и устройвайки специален червен карнавал. Пътниците вече се чудеха върху какво и върху кого да изливат гнева си. Дразнеше ги всичко: пътят, непоносимата горещина, представата, че посрещачите им ги чакат и вече половин час дишат изгорелите газове на цял автобусен парк.
Най-накрая паркирането между гъсто наредените превозни средства успешно приключи и вратите тъжно и меланхолно проскърцаха, докато се изнасяха встрани и напред. От тях, залитайки и криейки очи от светлината, заизлизаха потни, нервни и изпомачкани хора. Марина изчака да минат покрай нея най-нетърпеливите, пропусна и две-три възрастни дами и използва времето, за да огледа през прозореца пъстрия свят навън. Погледът и търсеше Него, човека, заради когото пропътува километри до един непознат град.
Познанството им беше от месеци - плод на новите информационни технологии. Интернет-връзка между хора, които чувстват по една или друга причина неудовлетворение от напластяващата се в живота сивота. Марина беше и съпруга, и майка, но…ето че се реши да пропътува километри, за да вкуси от приключение, каквото не беше си позволявала досега. Всъщност тя съвсем не беше убедена, че това, заради което двамата се срещаха, ще се реализира. Имаше много повече предпоставки ситуацията да се разпадне на: пътуване, очакване, запознанство (този път реално), реално горчиво кафе, пица и бира, и…билет обратно: който откъдето е дошъл. Само че за разлика от пристигането връщането ще е в компанията на една голяма кошница с разочарования. Жената тръсна леко глава и се каза, че вместо да предрича обстоятелствата, трябва да ги направлява.
В този момент го съзря сред тълпата от посрещачи, които, за разлика от него, знаеха кого чакат и защо. Сърцето и трепна, защото изведнъж се събудиха спомени за нежни думи, за обещания, за шепот в нощта…за чувства. "Познат ли е той, или…?" Марина стана от седалката, оправи кенарената си пола, помисли с известно недоволство, че не е в най-добрата си форма, и се упъти към вратата. Тя събра с усилие мислите си и ги концентрира в предварително определената цел: важен е първият момент! Не бива да се вплете в лианите на колебанието и страха. Беше го помолила да се държат естествено, все едно че са приятели, които не са се виждали дълго време. Ако не се справеха с това, неминуемо започваха от…нулата.
Марина сложи слънчевите си очила сякаш те можеха да скрият напрежението, подпря се леко на металната рамка на вратата, повдигайки с другата ръка полата си. Стъпи на горещия асфалт почти предпазливо и се усмихна в знак, че е видяла вдигнатата ръка, с която посрещачът и сигнализираше къде е. Наложи се внимателно да маневрира между образувалите се набързо групички и понеже нямаше багаж, си спести поне една досадна процедура на чакане.
Скована от обездвижването, тя се опита да придаде обичайната енергичност на походката си. Очите и не слизаха от очите му, хипнотизирана от излъчването им. "Сигурно така се чувства пустинник, зърнал оазис?" - сравнението извика върху лицето и спонтанен израз на самоирония, която се раздипли в лек спонтанен смях. Той и помогна да се отпусне; всъщност тя предварително беше снела от екрана на самосъзнанието си всички цели, защото нямаше сили да понесе неуспех от такъв характер. Не и този път…
Крачките и скъсяваха разстоянието помежду им и тя си помисли, че те отмерват и последните секунди на едно утвърдило се по свои закони приятелство. Приятелство ли? Тя не би назовала така букета от страст, жар и копнеж, който изпитваше към очакващия я под лъчите на слънцето Кристиян.
Марина добре познаваше себе си. Тя бързо се увличаше, поддаваше се на емоционални импулси, но и без вътрешни колизии се отдръпваше, защото мъжете я изморяваха: винаги искаха едно и също и се домогваха до него, изобретявайки едва ли не отново велосипеда. Тя изпитваше доволство, когато я ухажваха, но по-силен беше страхът от непознатото, от стихията на желанията. Той помиташе първоначалната и отзивчивост и тя студено дори грубо отблъскваше опитите за физическа близост. Не допускаше някой да проникне в съзнанието и, криеше се предвидливо зад платонически формулировки за любовта и си внушаваше, че сексът е най-примитивното проявление в човешката природа. Нищо не беше в състояние да промени позицията и: нито съветите на приятелки, нито прочетените книги, нито уж съблазнителните предложения...за ...невероятно преживяване, ако... Дали беше въпрос на чест да отстоява себе си, или защото опитът я беше научил, че мъжът тича само след непостигнатата цел - причината нямаше особено значение. Тя се беше самоубедила, че когато любовта се еротизира, чувството се погребва под пластове желания, плътски оргии, с една дума: все насилие над душата и ... предателство към любовта...
Но ... в живота кръговете се затварят и все някога бариерите от граници се превръщат в препятствия, които започват да мамят към преодоляването им. Днешната среща насочваше към извода, че Марина беше именно във водовъртежа на една такава метаморфоза.
- Здравей, дълго ли ме чака - протегна и двете си ръце тя.
- Няма проблем - усмихна се той - споко…
"Този път усмивката не беше нарисувана", помисли си тя с някакво
удивление сякаш беше дете, пред което внезапно оживява картинка, на която Пепеляшка се превръща от слугиня в принцеса. Той я гледаше изпитателно и тя си помисли, че може би не съвпада напълно с предварителната представа…за себе си. Веднага се сепна: пораженчеството не е сполучлива стратегия! И за компенсация сложи ръце на раменете му.
- Няма ли да ме прегърнеш?
- Да, с удоволствие, но …- той се наведе към нея заговорнически -
знаеш ли колко и кои точно от хората тук ни познават?
Тя почти панически свали ръцете си и сконфузено се усмихна:
- Не помислих за това…
- По-добре да тръгваме! Да пием нещо подходящо…в тази жега.
Марина усети как началото се изплъзна от предварително отлетите
калъпи и като лятна змиорка се изви в неизвестна посока - непредсказуемо хлъзгава и непроследима…
Той беше с кола, която бързо ги отдалечи от гъмжилото на автогарата, за да ги пренесе в още по-необозримата пъстрота на центъра. Кафенетата бяха пълни особено онези, които имаха климатици. В петото подред едва откриха една маса, на която вече пиеха студен чай влюбени, които казаха, че двете места са свободни, пък и самите те ще си тръгват скоро, но все си шепнеха нещо, заливаха се от смях и се целуваха, без да се притесняват.
Изтощени от напразното дирене, двамата си размениха многозначителни погледи и решиха да седнат. Още докато се наместваха, сервитьорката ги изненада приятно, но им донесе само едно меню, защото - и тя с жест поясни, че днес посетителите са повече от обикновено. Кристиян галантно подаде продълговатата диплянка, за да избере първа тя питието си. Докато Марина протягаше ръка, за да я поеме, изведнъж усети прилив на нежност, на желание за близост. Какво я породи? Дали гласът му, дали движенията на артистичните му ръце…понякога е толкова трудно да се определи какво точно предизвиква вълнението в душата. И може би това са най-красивите мигове - без обяснения, непредсказуеми като магически сеанси…
Тя решително доближи стола си до неговия и се извини, че е непохватна, когато се чу неприятен стържещ звук от провлачването на краката му по пода. В същия миг с удоволствие почувства, че бедрото и се допира до неговото, а когато се наведоха едновременно над менюто, застинаха в трепета на близост, която ги смути, макар че имаше вид на невинна и естествена. Тази "невинност" обаче въздейства върху съзнанието на жената така, че написаното се разтопи пред очите и и останаха единствено ароматът на мъжки парфюм, топлината на високото му рамо и белотата на деликатните му пръсти. Светът се затвори около тях. Възбудата потече по тялото и според някакъв закон, на който Фройд отдавна беше дал сигурно и име, и обяснение. Искаше и се да сложи малката си ръка в неговата и да затвори очи, наслаждавайки се на този толкова жадуван допир, но не посмя.
- Избра ли си питие? - прекъсна той съновиденията, за които със сигурност и не подозираше.
- Кафе със сметана…
- И нещо безалкохолно?
- Да каквото ще пиеш ти…
Тя разбра, че мъжът иска да и даде някакъв знак. Досети се сама:
- Извини ме, несъобразителна съм, не е удобно да стоя толкова близо до теб - и тъй като това не беше въпрос, а констатация, тя още докато говореше, измина със стола обратния път. За награда получи усмивка.
- Казвай сега как си, как вървят нещата при теб - припряно се опита да разиграе тя ситуацията "нищо специално не е станало".
- Път на дамите! Първо ти разкажи, сподели за проблемите, които имаш; реши ли ги вече, или ги усложняваш?
- О, моля те, нека поне за час- два да забравя, че имам проблеми. - Тя докосна ръката му, докато го гледаше умолително.
- Тогава и аз няма да говоря, и аз имам проблеми - усмихна се той.
- Ами да мълчим тогава. На каква тема да мълчим, господине?
- Имам едно позитивно предложение…да обсъдим какво ще правим днес, след като изпием кафето, или смяташ да го пием до….два след обяд? - и той погледна часовника си, който показваше 9:31.
- Аз съм кафеджийка, ама чак толкова…
- Тогава?
- Предложи ти! Имам ти доверие…
- Но …моето предложение е….как да кажа…в пряка връзка с твоето желание….за…
- За????
- Извини ме, но се чувствам така, сякаш съм за пръв път насаме с жена, случаят е толкова специален, между нас лежат толкова много думи, часове от думи… пред монитора е много по-лесно!
- Ами здравей, колега по…ситуация!
Смехът им беше спонтанен и изненада дори влюбените, увлечени в поредната дълга целувка. Тя успя да потъне в светлината на очите му и това я зареди с енергия, от която имаше нужда.
- Имам идея! - Марина смигна заговорнически - извади бял лист от чантата си и две химикалки - за себе си взе червената. Написа горе -
Кармен: Здравей!
После му подаде листа. Той го пое с благодарност и повдигна вежди, за да изрази изненадата си от щастливото хрумване. Пишеха си от месеци, имаха вече опит, и …навици…
Кристиян почти нарисува името си и едно слънчице срещу него.
Кармен :Благодаря за слънчицето
Излъчващ : За нищо…Как си, разкажи как мина денят ти.
Кармен : Мислих си за теб, за това, че искам да те видя…
Излъчващ : И това ще стане, нали съм ти обещал…
Кармен : Да, знам, че си сериозен човек, но…
Излъчващ : Но?
Кармен : Ще ми се на срещата да не съм с бастун, да не съм в инвалидна количка, и по възможност да не съм с …изкуствено чене…
Излъчващ : това да не е замаскиран упрек, че се бавя в реализирането на плановете ни?
Кармен : Мисля, че се страхуваш…
: А ти смела ли си?
Кармен : Да…
Излъчващ : Кажи тогава… какво ще направиш, когато…се срещнем?
Кармен : Първо…масаж, да се отпуснеш, малко, напрежението ти е…ох, уредът ми за мерене на напрежение ще експлодира!
Излъчващ : Обичам масажите и масажистките…но с това ли ти се изчерпва програмата?
Кармен : Не!!! … после ще те поканя на танц и ще те целуна.
Излъчващ : Как? Опиши ми!
Кармен : Близо съм до теб, омагьосана съм от чара на мъжкото ти излъчване, от аромата на…как беше - горски мъх?, от страстта, заключена в ръцете ти, художнико!
Излъчващ : Чувствам те..наистина си близо…
И тя с изненада усети коляното му до своето, погледите им се кръстосаха изпитателно, сякаш той проверяваше дали очите говорят с езика на писаното слово.
Марина извади нов лист и продължи:
Кармен : Вплитам пръстите си в твоите, за да ти предам от трепета, който ме изпълва…Цялата съм огън и…жажда
Излъчващ : А аз мога ли да добавя към твоя трепет няколко искри от своя?

Кармен : Да, имам нужда от него, той ме освобождава от задръжките… и аз…пъхам ръцете си под - тя го погледна косо - под бялата ти риза, плъзгам ги нежно и чувствено, бавно…по голия ти гръб към…раменете…
Излъчващ : Харесва ми! Нали няма да драскаш?
Кармен : Нямам маникюр. Пречи ми …да…свиря на китара и …да…мия чинии
Излъчващ : Продължавай, извинявай, че те прекъснах!
Кармен : За нищо…паузата ме зареди с нови идеи.
Излъчващ : И какви са те? Сподели ги с мен! Моля те!
Кармен : ….Започвам да разкопчавам ризата ти и …докато…бавно…освобождавам от "затвора "му всяко следващо копче, докосвам с …устни - страстно и …плътно! …постепенно разголващата се гръд…
Излъчващ : мммммммм!!!!!!
Кармен : Усещаш ли как косите ми нежно падат върху кожата ти и на свой ред те целуват?....Ризата ти се свлича на пода, а ръцете ми се спускат надолу….Имаш ли колан?
Излъчващ : Какво да имам?
Кармен : Колан, кожен или…
Излъчващ : Разбира се…
Кармен : Добре!...Ръцете ми се спират на катарамата…разкопчавам я (нямам опит, но се надявам , че ще се справя).
Излъчващ И аз…се надявам да …се справиш…
Кармен : …после мнооооого внимателно…свалям..ципа…
Излъчващ : Бъди внимателна , моля те,…. защото!
Кармен : Защото?!?!?
Тя спря да пише и го погледна право в очите. Той отговори на погледа и, взе листа и написа с нов, нервен почерк:
Излъчващ : Възбуждаш ме! Искам те сега, тук, при мен! Полудявам от…желание!
Докато тя се чудеше как точно да отговори, усети върху крака си ръката му. Нежно, предпазливо, но настоятелно тя плъзгаше нагоре леката материя на полата, докато коляното се откри и …ръката легна с някакво упоение върху овалната му предизвикателност. После започна да се движи още и още…, а очите му я хипнотизираха, сякаш очакваха да каже:"Спри!", но тя не казваше, а на свой ред губеше контрол над сетивата си и като в някакъв сън написа:
Кармен : И аз те искам….копнея за теб…лудо! Обичам те!
Вместо отговор тя с наслада почувства как…ръката му… Думите и го провокираха да…се убеди лично дали желанието вихри само въображението и, или…подчинява на своя поток тялото. И очите вече говореха на език, който нямаше нужда от азбука, за да бъде разчетен…
В настъпилото горещо мълчание сервитьорката се приближи, малко гузна, че се беше забавила толкова, и за да прикрие чувството за вина, започна да поставя чашите с някакво овладяно превъзходство (причините за което само тя си знаеше). Докато чинийките с порцеланов звън целуваха мраморната белота на масичката, тя чу, че мъжът иска да плати, а жената се надигна с явното намерение да се отправи към…изхода. Изненаданото момиче забрави да се грижи за израза си на превъзходство и смутено прибра и парите, и незаслужено щедрия бакшиш, и пълните чаши…
Двамата бързаха към вратата. Внезапно зад тях се разнесе смях, който ги накара да се обърнат. От ъгъла съучастнически ги изпращаха влюбените.
Сервитьорката стоеше в нарастващо недоумение и си представяше как разказва на приятеля си, че още в първия работен ден в кафенето е попаднала на …лунатици.
Но всъщност беше невероятно…