автор: PushYou-PullYou

Загубеното време се разплака
и думите примигваха срещу него –
малки и объркани.
Салфетката, на която
някой беше нарисувал часовник,
се допря до очите му
и размаза точния час на раздялата ни.
Стаята, видяла онзи обиден израз,
се опита да запомни
в тежките знаци на кротката тишина,
онова салто мортале на слънчевия сплит.
Няма те – казва таванът,
който се превръща в под.
Няма ме – повтарям по ъглите
с ехото, отласнато от паяжините.
Не мога – промърмори съчувствието
и отпусна лицето си върху леглото,
което приютяваше умората ни.
По прозореца, зад щорите,
пробяга тръпката от първите снежинки,
които се опитваха да се задържат на перваза.

И дойде вятърът...