автор: libra

Париж ме посрещна в ранната делнична сутрин с хладното слънце на средата на октомври и лек вятър. Чернокожите, които преобладаваха сред персонала на
летище Шарл де Гол и тоалетните които бяха в лошо състояние бяха първите ми впечатления. Както и чернокожата служителка, която не ми върна рестото от 50 евро цента. Не че 50 цента бяха някаква сума, просто оставаше неприятното впечатление. Следва РЕР-а, метрото и след това хотела. След ходене нагоре надолу по подвижни пътечки и стълби с цел излизане от РЕР стейшъна и влизане в метро стейшъна пристигам благополучно до местопредназначението си. С благодарност към случайно срещнатия на аерогарата около 60 годишен французин, който си заряза работата, за да ме доведе до хотела ми. Хотелът е в центъра на града и е приличен. Разполагам с уютна стая, тоалетна с баня и сешоар, интернет и сателитна ТВ. Все едно съм си в къщи. Усещането, че все едно съм си в къщи не идва само от удобствата в хотела. Просто градът, хората, улиците...все едно съм била някога там, все едно съм живяла, познато ми е някак си. Необяснимо познато. Вдишвам аромата на града...После тръгвам. ... И се разтварям в него...
Светофарите в Париж са горе долу на височината на един висок човек и това беше причината в началото да не ги забелязвам. Освен това ги имаше на всяка пресечка, няма значение колко малка пресечка беше. Не че се спазваха от всички. И в Париж минаваха на червено. Но пък не видях някой да пресича улицата на място което не е определено за пешеходна пътека. Моторите и мотопедите заедно с велосипедите са едни от най-употребяваните средства за предвижване в града. Можеше да се види жена с обувки на токчета, елегантно облечена да върти педалите на колелото. Както и такава която слиза от мотора с каска в ръка, заключва го и тръгва надолу или нагоре по улицата. Карат ги на всякакви възрасти и няма нищо необичайно в това жена на около петдесет и повече години на мощен мотор. Независимо от средството за придвижване в центъра французите карат внимателно и спазват правилата на движение.
Тази седмица времето беше слънчево, но хладно и ветровито и всички бяха с шалчета. Мъжете носеха около врата си свободно преметнати или подпъхнати в сакото, главно едноцветни шалове. При жените избора и цветовете беше по-голям. Красиви бяха с тези шалове и с артистичността си даваха част от облика на града. Някак си ти ставаше ведро и цветно и нищо не можеше да помрачи настроението на радостно оживление, което създаваха. Докато вървя надолу по нашата улица попадам на отворена врата през която се виждат група възрастни мъже. Една част от тях играят карти разперили цветни колоди, като ветрило. Вероятно е нещо като клуб. Останалите които не играят карти разговарят помежду си прави или седнали на големи квадратни маси. В Париж има много кафенета, бистра и ресторантчета. Както си вървях по улицата и хвърлях по едно око на витрините внезапно попаднах на една, където с български думи беше написано нещо като меню. В последствие се оказа руски ресторант. Бистрата и кафенетата имат малки и кокетни маси. Времето все още меко за сезона предполагаше да може да се седне и навън. Французите, в частност парижаните са забързани хора. Много рядко може да се види някой да върви бавно. Когато ме задминават се извиняват с усмивка и ‘пардон’. Тяхното ‘пардон’ ме кара да се замисля дали в България никой би се извинил ако иска да те задмине, тоест бърза, а ти му се пречкаш защото вървиш бавно пред него. За усмивка пък да не говорим. В Париж често може да се види жена с цигара на улицата. Без значение възрастта, вървят и пушат. Не знам как ще са като забранят да се пуши на обществени места. Жените са облечени съобразно сезона, (който в случая беше есен), с връхни дрехи. Някои дори са с палта, но странно защо и с обувки без пета обути на бос крак. На няколко места видях клошари, които приличаха досущ на нашите – единия беше завързал кученце до себе си и просеше, а превитата клошарка която вървеше по улицата и повтаряше : „мадам, мосю...” като че ли имаше сестра близначка у нас... Около Лувъра обикаляха странно мургави личности от женски пол, които се впускаха и вадеха от прахта пред теб пръстен наподобяващ златен с думите – „мадам, за вас мадам”. Предупредена предварително за тях, казвах само „ О, но, но..” и се дърпах настрани. Добре че поне видели, че номера им не минава не бяха нахални и не те следваха, а се обръщаха към следващата туристическа жертва.:)
В Париж всичко е на френски. Всички надписи на улици или на каквото и да е друго - е на френски език. От хората, с които говорих през седмицата, в която бях там само една малка част знаеха английски. Транспортът е уреден чудесно. Метро, автобуси са редовни и опасващи града, така че няма никакъв проблем да отидеш бързо където и да е. На автобусните спирки и в метростанциите, в самите автобуси и във вагоните на метрото има схеми по които можеш да се ориентираш за спирките. В някои от метростанциите обаче няма продавачи на билети и билетите се купуват от автомат на който надписите, както трябва да се очаква са само на френски. Ужас. Трябваше да си купя билет. Гледах как пускат монети и си взимат билетите и се опитах да повторя действието, ама не би. Тогава викнах „хелп”:) Един мъж се смили над мен и ми помогна след като си пусна монетите да получа билет. После опитах и сама и дори към края на седмицата искам не искам понаучих и някоя и друга дума на френски.
Лувъра, Малката триумфална арка, Тюйлери градините, Площад Конкорд, Шанс Елизе, Триумфалната арка, Айфеловата кула, арката Дефанс...и т.н. безспорно са от отличителните белези на Париж, но едва ли някой който е посетил с екскурзия града и са го завели да разгледа въпросните забележителности би добил реална представа за него.
Купувам си сувенири, традиционните ключодържател с айфеловата кула и изгледи от Париж с магнитчета от магазин, където продават списания и книги. Продавачът говори с някакъв негов приятел и прекъсва разговора си само за да ми каже цената. И се усмихва. Може би защото сме туристи. Не знам, но е мило някак си.
Този ден Сена се беше набръчкала от вълните на следобедния вятър. Поседях на брега докато гледах корабчетата с пасажери и моста срещу мен, на който независимо вятъра хора се срещаха, разминаваха, целуваха, прегръщаха и разделяха.
После си тръгнах към хотела. Вървях и си мислех че има нещо в този град, което ме кара да се чувствам не като гостенка, а като че ли съм се върнала след дълго отсъствие. Щастлива бях. На следващия ден си заминавах, но още сега знаех, че щях да се върна.


музика