В зеленчуковата градина, грижлив стопанин зася семената на зелето и морковите. Едно до друго ги зася и те започнаха да растат. Дъжд ги поливаше, слънце ги огряваше и те растяха ли, растяха.
Морковите надигнаха рошави глави. Гледаха около себе си и все мърмореха:
- Това ли е зелето? На топка трябва да прилича, а то...Едни прави листа само.
Зелето слушаше, но мълчеше.
- Ще се свия в себе си и ще видят какво е зеле- си мислеше.
Свиваше се в себе си. И листата си свиваше. Времето минаваше. Зелките ставаха все по- големи и все повече заприличваха на топки.
Един ден стопанинът влезе в градината. Огледа я и отиде при тях.
- Я, какви зелки имам тази година. Здрави и кръгли са. Красота. После погледна към морковите.
- О, и морковите са с много хубав цвят. Първо тях трябва да извадя за зимнината. И... започна да ги издърпва от земята един по един. А те се зачервяваха. И още, още повече се зачервяваха. Не можеха да признаят, че от срам пред зелето са с такъв цвят. Нали му се присмиваха? Нали хубава дума не му казаха?
Стопанинът не знаеше нищо за това. Знаеше само, че има добра реколта.
А , морковите? Морковите нямаха време да станат червени. Останаха оранжеви. И до сега са с такъв цвят, нали?