автор: VivanMefist

Когато Вайлет изми кръвта от пода,тя взе една цигара,не я запали, просто я усещаше с устните си,потърка лицето си,продължавайки да дъвче неизпушения фас и седна загрижено,вторачила погледа си в пода.
-И Бог е сам.........и докога!?-мислеше си Вайлет.
Изведнъж погледа й срещна още едно кърваво петно,в близост до масата,в което се отразяваше плахо малкото слънчева светлина.Тя стана възмутено,остави цигарата на някъде и изчисти червената погнуса с крака си.Просто тръкна ей така с пета и спокойна и отърсена от следобедния си грях,тя запали тежкия тютюн.Смъртта полепваше по дланите й.Греховната воня се наслагваше и трансформираше в още по-злокобно състояние.Вайлет нямаше избор, тя просто пушеше,безпристрастно фрагментирайки цигарата.Издишаше и след това отново вдишваше отровния никотин в дробовете си.Печална история!Ако някой можеше да манипулира атомите,то смъртта щеше да бъде преместена в друг ден и час.И мигът на зачатието щеше да бъде създаден в друг полумесец.
Вайлет излезна.Трясна вратата и пренебрежително хвърли цигарата на земята.Вървеше бързо.Пресече няколко тесни улички и накрая се озова в голямата черква.Секунди преди да влезне тя чу писък,обърна се ,но там ,където погледът й търсеше шума-нямаше никой и нищо.Тя се успокои и се загърна с палтото сякаш й беше студено,но не,тя по-скоро се страхуваше и искаше да се предпази от възможната опасност,която бе надвиснала над нея.Пристъпи към вратата,отвори я,ръцете й трепереха-те бяха окървавени и замръзнали,бяха мръсни,лепкави,червени,грозни;пръстите й –криви и дълги,сякаш бяха създадени да задушават и спират дъха ти,а след това да блъскат и блъскат главата ти,докато не умреш.Вайлет беше вече в черквата,тя потърка ръцете си в дрехите,а след това се приближи към една икона.Запали свещта,затвори очите си и тихо казваше:”Боже,чуй ме,о,моля те ,Боже,чуй моята молитва.....”
        По едно времв Вайлет започна да стиска все по-силно и силно свещта,тя се изчерви,запоти се,вените й изкочиха,погледът й се отвори,не издържаше,не понасяше ужасното църковно пеене;миризмата на тамян,фанатичния шепот на всички глупци,които клечеха пред иконите и си мислеха,че след”Амин!” и щастието им е в кърпа вързано.
        Самотници и мъченици,отровни слова и безверници,свещеници облякли одеждите на святата скръб,а всъщност са дяволи,четящи Евангелието!
        Вайлет-само тя виждаше този суетен абсурд,само тя се молеше за тази вечна трагедия,само тя убиваше,за да бъде единствената
ВИНОВНА!
Отиваше там- в черквата,при всички грешници и виждаше греховете им-прозиращи през скъпите костюми и лъскави дантели.Но Вайлет,да,Вайлет знаеше,че е сгрешила и осъзнаваше,че с излизането си от там тя пак ще сгреши с онези грозни,криви,кървави и дълги пръсти.Тя знаеше,а те не,тя просто убиваше живота,а те дори не живееха заради самия него!

********

-Имате писмо!-в един късен следобед каза някой от домашния персонал на Вайлет.
Тя отвори плика и от него искара едно малко листче,както и една черна панделка.На листа пишеше:”На дъното има много място за всички нас”.Вайлет прочете внимателно надрасканото,явно с черен тънкописец,изречение,изкашля се без никакво напрежение,обърна плика с идеята да разбере подателя на този интересен жест......и това,което пишеше там беше:”От оскърбените!”
        Вайлет беше наистина внимателна,всяко нейно действие беше композирано по един деликатен начин.Тя се стремеше да запази дълбоко спокойствие,да направи необходимата равносметка и накрая да вземе безкомпромисното решение.След половин час време Вайлет вървеше сама по тротоарните улици.Беше тъмно и тихо.Тя пристъпваше бавно и оглеждаше,подминавайки нощните фенери.Мислеше си за убийството,което беше сторила тази сутрин-то не беше като останалите.Някак си нямаше го онзи писък на дъха,онова усещане,онова изтръпване на цялото ти тяло,онзи заряд на поглъщащата сила.Имаше само тишина-това беше едно убийство в тишината,една смърт,създадена в тишина,едно тихо стенание в тишина.
        Вайлет беше уплашена.Ставаше тъмно.Не тъмнината я плашеше,а тишината.Вайлет трябваше да говори,тя трябваше да сподели за невежеството си с някого,трябваше да се отчисти от тази пъпчива зараза,да се отърси от желанието си.Тя имаше желания,мечти,молитви и стремежи и трябваше да се отърве от тях-и от желанията си да убива,и от мечтите си да пресъздава чрез убийството,и от молитвите си, и от Бог,и от Сатаната,и от всичко опасно и престъпно,тя трябваше да се предаде.Трябваше,но не можеше,затова тя продължаваше да се стреми да пълни Ада и Рая,да отваря вратата на черквата,за да изкаже там пред някой светец за несветите си дела,защото кучката(мръсна)никога нямаше да си го прости,защото искаше да бъде вечна,защото й харесваше да бърше кървавия под всеки ден и всеки ден да колекционира по една черна панделка с подател”От оскърбените!”
        Вайлет не само оскърбяваше другите,но и скърбеше за тях,слагаше си с карфичка черната панделка на палтото и след това се прекръстваше три пъти в църквата-мило,нали!?
Беше Февруари.Ужасен месец,непоносими дни и дълги седмици.Февруари-месец на мъртвите,месец на залеза,месец на кръщаване на вещици и грешници.Безсъние.........
Вайлет спеше.Усещаше умора и отегчение от всичко,от занаята си да убива,за да не би Бог да остане сам ,от безцеремонния Февруари,от шосетата,от фенерите,иконата,вярата,смъртта,живота и...... от тишината.
Беше 23 Февруари.Безсъние...Тишина.....Фенерите светят.Шосетата са мръсни,иконите-прашни,вярата бе убита от порочното желание,живота висеше на косъм.Февруари-Вайлет беше мъртва.Някой бе увил врата й с черна панделка,закачена за таванения пирон,а може би дългите й криви пръсти се бяха отдали на този самоубийстващ план.
Някой почука на вратата.Имаше писмо.В плика се намираше едно малко листче,на което с черен тънкописец пишеше:”От оскърбените!”
Беше 24 Февруари. Бог вече не е сам........!