автор: sashtata

Няма нищо по-трудно
от това
да се загръщаш в тишина
преминала през всички лабиринти
на мълчанието.
И пак е музика.
Но не звънти.
А все се уча на търпение.
Пресявам времето,
замесвам го със топлина.
Меся дълго,
много дълго
докато започне да се рони
като хляб
забравен на полицата на спомена.
После храня гълъби
и котета бездомни
с илюзията си за сила
и за свобода.
А само трепване
превръща ме в звън
в око на кратер
от крила.

Всъщност
аз съм, което съм.
И няма нищо по-лесно от това.