автор: Lepidopteria

І част
ГОРАТА НА СЕНКИТЕ

Агамор отвори широко очи. Шумовете на гората го караха да бъде предпазлив. Небето се бе надвесило над него – мътно и тъмно. Той запристъпва леко през храстите, разтваряйки ги с ръце. Шумовете ставаха все по-страшни и някак близки. Сякаш се завъртаха около него в странен танц и ту стесняваха кръга, ту го отдалечаваха. И при всяко доближаване на гласовете сенките от миналото му оживяваха в ясни картини и той виждаше отдавна забравени неща.
Шумът ставаше все по-близък. Сякаш много гласове се сливаха в един, сякаш един глас се разклоняваше подобно на дърво и се превръщаше в милиони себеподобни. Агамор спря за миг. Страхът, нахлул в съзнанието му започна да пусира с ритъма на горските гласове и той осъзна, че всяка минута сега е по-ценна от всяко друго съкровище. Като дете беше чувал за тази гора. Наричаха я гората на сенките или `Страх Усое` и говореха, че никой никога не се е връщал, защото всеки попаднал под короните на дърветата й се обръщал назад в сянката на миналото и не можел да избяга от него. Това диво и не пристъпно място се славело със способността си да смесва реалността и миналото в едно и така погубвало съзнанието на всеки пристъпил на територията му. Поданиците на кралствата, намиращи се в близост до гората на сенките я избягвали. Никой пътник не минавал през нея и никой юначен герой тръгнал за там не се връщал обратно, за да каже дали може да се намери брод през гората. Но старите предания, запазени във древните книги на вещерите и феите говореха, че насред гората се намирало необятното кралство на блатата. То погубвалало не само телата но и душите на странниците, дръзнали да се доближат до него. Злата му господарка Федера омагьосала гората между Кралството на деветте извора, Кралството на орловите скали и Кралството на зелените ливади, за да развали стореният в началото на годините между тях обет за съпричастност. Този обет задължавал поданниците на всяко от трите кралства да подпомогнат с каквото могат поданиците на засегнато от беда кралство. Тогава Федера била изключена от съюза на обета и останала изолирана в гората. Дългите години на самота я превърнали от прочута красавица в злобна и злонамерена жена. Жестокостта й ставала все по-голяма с опитите й да превърне миловидните жабчета в безкрупулни войни. Но тъй като света продължавал своето съществуване и без нейното участие, никой не се и сещал да обърне внимание на делата й. Всички мислели, че Федера се е затворила в своето кралство и тъжи заради собствените си злонамерени действия, затова и никой не подозирал коварните й планове. В зората на времето, малко след като поданиците на трите кралства слючили своя обет за съпричастност, тримата владетели решили да си устроят лов на дивеч в гората. Да, но гората не била вече същата. Навлезнали тримата крале, заедно със свитите си навътре в гората и там на една поляна видяли чудно хубава девойка. Тя седяла на един камък до реката пеела и се оглеждала във водата. Когато кралете я доближили тя се изправила и бавно започнала да се обръща към тях. Гласът й вече не бил нежен и напевен, а креслив и изпълнен с гласовете на хиляди диви животни. Красотата й се оказала илюзия. Грозно й лице смразило владетелите. Погледа й изстудил кръвта във вените на двама от господарите и те мигом се превърнали в крайречни камъни като този, на който била седнала тя. Третия владетел успял да скрие погледа си от нейния и побягнал обратно, изричайки древното заклинание за мрак: „Ме киа сира буда ноздре, ве лиа никта синтус сана бива миза ретус!” Небето мигновено притъмняло и скрило всяка светлинка под мантията си. Тогава успокоен, че никой не може да го види Добромил, великия крал на Кралството на деветте извора побягнал през гората, викайки за помощ планинската орисница Биана. Кралството на скалните орли и Кралството на зелените ливади постепенно се изтрили от картата на стария свят. Предишнште красиви палати, издълбани в скалите заприличали на дупки, а огромните зелени полета се превърнали в пустощ. Само Кралството на деветте извора продължавало своя път към вечността. А гората на сенките все повече превземала земите около него. Федера не могла да прости на Биана за помощта, която оказала на Добромил Великия и изпратила в планинските й покои три омагьосани гълъба. Гълъбите направили по три обиколки в стаята на орисницата и от крилете им се откъснали по три пера. Тогава Биана разбрала, че краят е близо и трябва да напусне планинската си обител и да слезе при поданиците на Кралството на деветте извора. Опитала се да предпази отново Добромил, но той не можел да слуша лошите й вести - в Кралството се задавали дългодневни празници. Наследникът на трона бил поел пътя на раждането си, за да донесе нови велики победи за своя народ. Биана знаела, че вече е късно и ще живее още само три години, три месеца и три дни, а новия владетел не ще бъде достатъчно порастнал и разумен, за да успее тя да му предаде и силите и знанието си. Затова в последните години от живота си тя оставала все по-често сама и затворена в най-високата водна кула на двореца. Там тя направила меча на Агамор – изковала го от чист планински кристал, натопила го в елексира на деветте извора на кралството окичила го с последното цвете от зелените ливади, закалила го върху скалите на орловите народи и сама се врекла в него. Ако Агамор успеел някога да убие Федера с този меч, то тя отново щяла да живее, гората отново щяла да цъфти и животинки да тичат между дърветата й, отново кралете щели да се върнат по кралствата си, а изгубените, превърнали се в сенки щели да намерят пътя към домовете си.
Но сега нещата не стоят така. `Страх Усое` чернее пред очите на Агамор и той трябва да прекрачи навътре в лоното й. Окорил очи и стиснал меча си Агамор знаеше, че няма избор – трябваше да надмогне страховете си – неговите и тези на хиляди герои преди него. В този миг на плещите му стоеше отговорността за Кралството на деветте извора и за останалите под нейна власт народи от Кралството на скалните орли и Кралството на зелените ливади. Сега осъзнаваше, че той единствено можеше да развали магиите на блатната магьосница Федера.
В деня на раждането му повелителката на Блатното Кралство се появила в двореца, за да поднесе даровете си за бъдещия крал Агамор, но придворните, царедворците, армията и всеки срещнат по пътя й поданик на красивото кралство, уплашени от появата й след толкова време, се опитали да й се противопоставят. Тогава яростта на Федера се изляла в цялата си мощ, изправила се на гърба на своята Жаба-жребец и запроклинала на древен език:
- Еректу сена бида аква, менуто бене бида нирва!
Гласът й отекнал във водните паркове, в стените на двореца и в потоците на деветте извора и те в миг се вкаменили. Настанали страшни времена. Водата, която до този ден била текла в изобилие изчезнала. Някои от поданниците на кралството застягали покъшнините си и тръгнали към други земи, но всички те, накъдето и да тръгнели стигалви до тук: не проходимото `Страх Усое` и никога повече не се връщали. Годините минавали и Агамор пораснал с мисълта, че той сам носи вината за нещастията на своето кралство. Затова един ден, едва навършил годините, нужни ме за да започне своите подвизи той наредил:
- От всички краища на Нашето Кралство да се съберат
знахарите, вещерите, феите и всички войни, до три дни да са в двореца. Да се издирят орли-съгледвачи и да се разпратят по четирите крайща на нашите земи...
Глашатаите тръгнали в мига, в който Агамор приключил с нарежданията си. С бързината на вятъра те обиколили всяко кътче на кралството, говорили с всеки поданник поотделно. След три дни дворецът гъмжал от народ. Войните с излъскани доспехи спирали лъчите на слънцето върху себе си. Знахарите разменяли древни рецепти в търсене на лековити отвари. Вещерите си припомняли стари и позабравени с годините заклинания. Феите опъвали своите невидими мрежи и ги оплитали в кръгове и кълба. Когато Агамор влязъл в салона на двореца и видял множеството се развеселил.
- Сигурно има надежда! – полугласно си казал той и
присядайки на по-малкия трон, отреден за него от планинските орисници, се усмихнал.
- Кралят е тук! – изгърмял гласът на Маломир, неговия пръв
съветник и най-приближен приятел. В залата се възцарила тишина. Погледите на повиканите се стоварили върху Агамор като камъни, в очакване на отговор за повикването им.
- Кралят Добромил Великия, моят баща, и аз, Агамор, от
Кралството на деветте извора, приветстваме всички вас с добре дошли! Нека всеки един от вас се закълне във вярност към двореца, народа и нас и от този ден нататък да даде всичко по силите си за избавянето ни от магиите на Блатната господарка Федера. Който иска нека ме последва!
Заизреждали се избраните поданици на кралството да дадат своя обет за вярност – първо минали войниците, после се изредили знахарите, след тях вещерите и най накрая феите.
Това било началото. И тогава както и сега, в `Страх Усое`, Агамор се страхувал от предстоящото. Оттогава това чувство на несигурност и младежката му прибързаност сякаш се свързали и обричали плановете му на провал. От тогава се били изнизали много години – години изпълнени с битки, години, в които Агамор губел най-добри приятели и велики войни, години, в които косите му постепенно побелявали от страх и невъзможност за избавление. Знахарите открили много лекове за раните на войниците, но не и за заблуда на враговете. Безбройните множества от жабешки войни на Федера разбивали войските на Агамор. Страховитите жабоци бързо се възстановявали от нараняванията и всеки път били все по-силни и повече на брой. Точно като дърветата и храстите в `Страх Усое`, през които Агамор се опитваше да си преправи път. Ръцете му вече кървяха от дерящите тръни, но непрогледния мрак непозволяваше да ги види. Сега той му бе приятел, а може би и не беше. Тъмната му мантия скриваше не само кръвта, но и всичко страшно, което очите биха съзряли. Затова живите картини от миналото му се редяха една след друга и мислите му го връщаха назад. Пред погледа му се изправи величествената снага на водната Магьосница и кикота й отекна в ушите му. Горските шумове отново се бяха завъртяли в тесен кръг около него. Той се сепна. Спря. Сърцето му удряше учестено. Стори му се, че чу името си `Агамор, Агамор!`Заслуша се. `Агамор!` да някой насред този мрак го беше видял, беше го разпознал и се опитваше да се домогне до него.
- Кой е там?! Кой ме вика? – с почти треперещ глас попита
той. Заобръща се измежду шубраците. Тръните все по-силно се забиваха в плътта му и все повече раздираха голите му крайници. Очите му се отваряха все повече, но невиждаха. Напрегна слуха си, но не чу нищо – нито стъпки, нито пукане на клони, нито чу името си пак. Очите му се пълнеха със сълзи от новите драскотини, както преди много години се бяха пълнели шадраваните на неговото кралство. Отпусна се. За миг пред него се изправи дворецът с цялото си великолепие. Стените му от водни струи, подиумите от лотоси, креслата от лилии... `Агамор, сине!` Гласът на отдавна починалата Кралица Майка изромоли като бистър поток в съзнанието му. `Къде отиваш, момчето ми?` - попита тя. `Отивам да спася кралството ни!` - уверено отговори малкия Агамор, размятащ една дървена сабя и кривящ детското си лице в страшни гримаси. `Аз ще върна водата в Кралството!...` Звънлив смях прекъсна детския му монолог: `Браво, мой малък рицарю! Браво, момчето ми!` Ласкавите думи на най-младата планинска орисница Биана окуражиха детето и то започна да размахва дървеното си оръжие все по-силно...
Точно толкова силно сега размахваше меча си с надеждата да си проправи път измежду трънаците, но не бе така лесно. Те бяха като живи същества, които нарочно се заплитаха измежду краката му и сякаш се опитваха да ловят ръцете му. Небето отгоре му не искаше дори с крайчеца си да покаже дали наближава утрото. Стоеше като гъста черна отвара, изсипана от всемогъща ръка върху шлема му. Силите го напускаха и той подпрян на меча си се свлече на земята. `Умря ли надеждата?!` - извика насред мрака и се върна много години назад.
В една такава нощ, останал без сили след поредното сражение с Федера, Агамор, пълзейки, се опитваше да открие Маломир сред купчини мъртви или полуживи тела. Спъваше се в тях, някои се опитваха да го спрат за помощ, други със сетни сили го плюеха, че ги е повел в тази неравна битка, трети само поглеждаха в очите му и издъхваха. Той не ги виждаше чуваше ги, усещаше ги, но не ги виждаше. А те не му позволяваха да стигне до приятеля си. Агамон извади същия този меч и размахвайки го режеше и покосяваше наред, за да си проправи път до Маломир. Когато стигна все пак вече беше закъснял. Зората озаряваше лицето на приятеля му и по него се четеше усмивка – замръзнала, студена и само малка струйка кръв се цедеше през отвора на усните му. `Умря ли надеждата с тебе, Маломире?!` - крещеше Агамор, докато утрото осветяваше полето пред стените на кралството.
След болката от спомена за загубата на един толкова скъп приятел, Агамор изправи впитото си в земата лице. Беше влажно. Сякаш вода се бе просмукала в горската шир и той я усещаше. Но не вода на ручей, но не вода на извор. Някаква друга вода – миришеща, мръсна вода; вода разбъркана с пръст и повлякла в себе си цялата зловонна орис на повелителката си. Утрото завари Агамор пред прага на Блатното кралство; пред вратата на Федера – сам, изтощен и изживял болката от спомените си отново – само за нощ, само за няколко часа и това бе отнело силите му. Трябваше да почине. Трябваше да поспи именно тук – в ивицата на нищото – нито в гората на сенките `Страх Усое`, нито в кралството на блатата, но тази ивица бе много тънка и много бе рисковано заспиването му тук. Но Агамор нямаше избор. Трябваше да се яви пред Федера с цялата си сила, макар и сам; в целия си блясък и доверен само на меча си от Биана. Сега сънят и умората надвиваха над целта му. Той се подпря на един речен камък и очите му се затвориха с появата на първите слънчеви лъчи. Идеше деня и той му даваше утеха, но царството на сънищата вече го приветстваше в своите владения...