автор: sia

Духовната ми наставница ме гледаше строго. Сестра Параскева.
Бях на девет години и с моята сестра близначка живеехме второ
лято в манастира на две от лелите на майка ми, монахини.

Планината, Стара планина, различна от нашата, но беше хубава,
обичахме хълмовете, манастирските ливади, малката река през
манастирската мера с големите камъни, стадото овце, дори и биволите,
които не приближавахме много. Обичахме миризмата на сутрешния чай
от мащерка, винаги от мащерка, обичахме да наливаме вода от
чучурчето на извора, обичахме и манастирския храм, където трябваше
задължително да бъдем на вечерната служба – познавахме миризмата
на тамяна, свещите и кандилниците - почти от люлката, мелодията на
църковното пеене, молитвите.
Познавахме и черното. Всички монахини бяха непрестанно, винаги
в черно. Тате винаги беше в черно, дори и в къщи винаги беше
с черния си подрасник. Познавахме тревата, кучетата, гората,
разговорите за Бога, целуването на ръка. Всичко.
Чувствахме се щастливи в манастира.
Беше като у нас, само дето имаше толкова много бонбони.
В определени дни, на вечеря, се поднасяше кутия с бонбони и
всички си вземахме по един. После кутията се отнасяше в гостната.
Минавахме всеки ден през нея – тя беше преходна. Един ден си
взех бонбон от отворената кутия – под нея имаше още няколко,
но те не бяха отворени. След време, не помня колко, тъкмо пак
си вземах бонбон и чух гласа й - на сестра Параскева.
Какво правиш, попита ме. Обърнах се, държах бонбона в ръка.
Висока и слаба, този път, в приглушената светлина на стаята и
със строгия глас, черната й осанка ми се стори странно неприятна.
Взех си бонбон, казах. Тя ме погледна – свих се, никой не ми бе
говорил, нито ме бе гледал така – не, не си взимаш бонбон,
ти крадеш бонбон.
Тръгна с думите – като дойде отеца от селото в неделя, ще се
изповядаш, че си крала. Дори не си помисли, че ще кажа – няма.
Избягах, преди да тя да успее да каже още нещо.
Знаех правилата. Трябва да слушаш. Не зная от кога знаехме със
сестра ми за послушанието. Не зная от кога знаехме за кражбата.
Не трябва да се краде. Не може да се краде. Знаехме за още
толкова неща, които не трябваше да правим.
Помня, че няколко дни преди събота, всеки ден слушах, как трябва
да се изповядам – от всички. Те се чувстваха отговорни за мен.
Всяка, по свой начин ме увещаваше. Само една от сестрите, пастирката
/често я наказваха за непослушание и все си дърпаше ръката,
като трябваше да я целунем след повечерието, когато всяка на
всяка целуваше ръка за прошка, включително и те на нас/, ме
докосна с ръка по косата няколкото пъти, с неясна усмивка.

Не исках да се изповядам.
Знаех какво е изповед. В дома ни често идваха хора, които гледаха
тъжно и се отделяха с тате в другата стая, знаех че му разказват
за някакви лоши неща, които са направили, а после той до късно
шептеше пред иконите.
Знаех какво е да крадеш - у нас имаше постоянно много стотинки,
хората си купуваха свещи, стояха винаги на открито, бяха ни казали,
че те не са наши, а на църквата, все едно, знаехме, че е кражба
да вземеш каквото и да е, което не е наше.
Знаех, че в манастира всичко е общо, като у нас. Яденето е общо.
А ние със сестра ми живеехме с монахините, не бяхме гости.
Не бях попитала за бонбона, но знаех, че не беше кражба.
Помня, че изпитвах сдържан, дълбок, тежък гняв.

Последния ден в килията ни дойде майката игуменка – Касиана.
Тя беше един от най-благите хора, които бях виждала. Седна на
леглото, разказа ми за хора, които били извършили много лоши неща,
но после се разкаяли и колко радостни били след разкаянието.
И как Бог ги обичал. Помня, че плаках. Че исках да й кажа,
че съжалявам и че ще отида при отчето, като дойде. Тя не ме
попита дали ще отида, само говореше. Стисках ръката й, вярвах й,
а любовта и доверието, което идваше от нея ме караше само да плача...

Но не отидох.
Рано сутринта се скрих в гората, виждах двора на манастира,
виждах че ме търсеха, видях и когато отчето си отиде. Прибрах се
почти на стъмване, отидох в кухнята, сестрата готвачка ми даде
храна, после си отидох в стаята.
Не помня какво наказание имах.
Но помня разочарованието и тъгата в очите на майка Касиана.
Тя ми прости, разбира се. Но дълго тъгувах по доверието й.

Не можех да отида.
Аз не крада. Как не разбраха.