Когато бях малка и четях книги за крале и благородници, се влюбих в две неща- представата за Английския кралски двор и думата” великолепие”. Тази любов си остана в мен завинаги, което всъщност показва колко силно ни влияят книгите и какъв траен отпечатък оставят в душите ни. Лошото беше, че имаше пълно разминаване между обитаваната от мен действителност и великолепния английски кралски двор. Растях при баба на село- класика.
Обожавах селото обаче. Който не е поживял поне малко там- нищо не знае. Селското утро е най-красивото нещо, което съм виждала. Небето е като затъмнено стъкло, звездите вече изстиват, а Луната още разтваря окото си и събужда необясними копнежи у кучетата. Студът щипе, синкавите остатъци от нощта потъват в градините, сякаш земята ги всмуква. После изригва Слънцето. А как се надпяват лете славеите в клоните на сливата? Как топло димят торищата зиме? Как тичахме след каруците и със скок сядахме на стърчишката и се возехме гратис, докато „ кочияшът” ни забележеше и ни опалваше с камшика. Ами бабината картофена чорба с рогата мерудия? Ами овчето мляко с двата пръста каймак? Ами коридата със селския пръч, когато се въвонявахме целите на пръчовина, та ни ошамарваха, докато ни търкаха с лютия домашен сапун?...
Английският кралски двор живееше в мирно съответствие с купищата, кокошките и пръчовия парфюм. „Дворът” се помещаваше в градината. Там в летните следобеди влачехме по пръстта булчинските рокли на майките си и властвахме над едроглавите цветя, зайците,кучетата и всякакви други безсловесни поданици. Опиянени от едноличното господство, често устройвахме масови екзекуции на цветното простолюдие и кълцахме глави с голямата лозарска ножица. Градината се превръщаше в зловещ средновековен площад. Тогава забелязах колко е сладка властта и колко е лесно човек да бъде изкушен от Злото. Когато ни минеше злобното настървение, почвахме да си ходим на визити със самодържците от съседните градини. За особено изискано се смяташе да поднесеш на домакинята подарък- капачка от компотен буркан, пълна с кал и изящно украсена с розови листенца. Кралицата- домакиня ахкаше пред това великолепие :” Тези перли са божествени!” После,след хиляди измислени от нас ритуали, на които всеки церемониал-майстор би могъл да завиди, сядахме и пиехме чай, за който в Индия е била изпратена цяла флотилия. За жалост, през дългия път из бурните морета, корабите биваха нападнати от пирати и оцеляваше само флагманът. Именно той успяваше да донесе скъпоценното ковчеже от абанос( още една любима дума), в което се съхраняваше индийският чай. Адмиралът беше единствената мъжка кукла, която съм виждала в детството си и се казваше Гошо, но за случая се преименуваше на адмирал Нелсън. Та идваше в Уиндзор адмиралът- целият опушен от барут, с разцъфнали кървави рози по бялата риза и лично носеше ковчежето с чая. Но надменният майордом не искаше да го пусне в този неприлично кървав вид и се налагаше Нелсън да го прониже с шпагата си, за да продължи. Майордомът измяукваше диво, надраскваше ръцете на държащата го здраво кралица и хукваше да се спасява на оградата, където дълго се гърбутеше и съскаше злобно. Адмиралът с последни сили влизаше в Залата за аудиенции и се просваше мъртъв на земята, а в протегнатите му към неговата кралица верни ръце- абаносовото ковчеже.
-Бедното му сърце не е издържало!- въздъхваше Нейно Величество и така лишаваше дворцовия съдебен лекар от изконното му право да обяви причината за смъртта. После хуквахме да пием лимонада и да ядем еклери в малката сладкарничка, а бездиханният адмирал оставаше проснат по очи в калта(още един класически пример за черната човешка неблагодарност).
Един ден обаче баба ми ни лиши от този измъчен герой. Задигна го по най-безцеремонен начин, поби го на кол и го остави да стърчи плачевно над лозичките и да плаши косовете и врабците, които кълвяха налетите чепки. Така адмиралът потресаващо заприлича на руски мужик, провесен на кремълските стени от жестокия северен цар(точно тогава четях „Петър Първи”). Сред дамите настъпи криза за мъже.Никое съседско момче не се прежалваше да облагороди невежата си душа и да се влее в редиците на синьокръвните. Не помагаха подкупите с розов локум и шарени топчета за игра. Само един Славчо се съгласи, но се държеше крайно неподобаващо- постоянно си чоплеше носа и категорично отказа да се просне мъртъв по очи, защото баба му щяла да го бие. Така осъзнах поредната житейска аксиома, а именно, че зад всеки велик воин, кален в суровия живот на битките, дебне по една баба, пред която воинът трепери.
За наше щастие скоро в живота ни влезе един истински, неподправен аристократ- Иво от София. Той идваше на село за първи път и сигурно му беше трудно да възприеме простичкия бит, но понасяше всички неудобства с благороден стоицизъм, като граф, който отива към гилотината с безгрижието на разхождаща се птичка. Иво беше русокос и в ярък контраст с мургавото туземно население. Имаше фини издължени пръсти и свиреше на пиано. Русокосият патриций с охота се включи в кипежа на кралския двор. Ние, дамите, излязохме от руслото на ежедневните визити. Забушуваха страсти, заплетоха се интриги. Докато обикалях из пазара на Макао( черешовата градина) случайно срещнах една лейди, с която до вчера бяхме неразделни. А сега тя кокетираше с новата си огърлица от орехови листа и аз си позволих да й кажа, че тези диаманти са фалшиви. После я потупах снизходително по ръката и промълвих с най- отровния си тон:” Няма нищо, скъпа, всички знаем, че Вашият граф е разорен и няма пари за диаманти.”Оставих съперницата зинала от обида и се оттеглих с небрежен финес. Много се срамувах от мазолестите си ръце, които съвсем не по кралски често въртяха мотиката под зоркия поглед на вездесъщата баба. И първа се сетих да сложа ръкавици. Белите тюлени булченски ръкавици на мама плюс сламената шапка, която татко си слагаше, щом заденеше пръскачката и тръгнеше към лозята. Покрих шапката с парче ненужен бял плат, увенчах я с чепка изкуствени черешки и така заприличах на френска буржоазка(вече бях минала на Балзак и Зола).
Сцената по донасянето на чая доби съвсем реалистичен вид. Адмиралът идваше хубав, задъхан, с истинска, разгърдена бяла риза. Наложи се аз да поема ролята на майордома и я играех толкова сполучливо, че сама се намразвах. Разжалваният котарак се ближеше безметежно на оградата и следеше с интерес от ложата как Иво ме пронизва с шпагата си и аз заоравам с надменния си нос в топлата пръст. Адмиралът носеше чая в изровена отнякъде дървена кутийка. И не се страхуваше да падне мъртъв на земята, но ние, оценявайки това мъжество,постилахме предвидливо найлон и така Залата за аудиенции се увенча с порцеланов под, донесен от Китай. И така ден след ден някоя от нас получаваше абаносовата скъпоценност с листенцата чай. Докато един ден сестра ми получи кутийката, отвори я и цялата пламна, после прикри погледа си, но червенината остана да лази по лицето й. С неподозираното до този миг у мен женско коварство, аз не се издадох ,че съм забелязала нещо. Но после, в удобен момент, отворих кутийката. Вътре вместо листа имаше лист от тетрадка с две думички на него:” Обичам те”. Толкова. Никакъв възклицателен знак, защото това не беше възклицание, а констатация на нещо, което е трепкало пред очите ми през цялото време, но аз отказвах да го видя. Прибрах грижливо ръкавиците в ухаещия на лавандула скрин, окачих сламената шапка в коридора и се скрих при книгите.
И това беше. Аз напуснах кралството си и доброволно се заточих в компанията на селските стригани момчурляци. Напразно другите дами ме увещаваха да не развалям чудесната игра, всъщност измислена от мен. Бях непреклонна. Липсваше ми, липсва ми и днес онова душевно благородство-да си наранен и мълком да носиш раната си, да страдаш и да понасяш щастието на тези, които са те отхвърлили. Разбира се, тяхната любов не продължи дълго. Но продължи достатъчно, за да отвори рана в душата ми. Тогава ме спасиха момчурляците. С тях играехме до премала все на „ мъжки” игри. Къпехме се в реката, учеха ме да плувам, да се гмуркам, да ловя риба с ръце. После лежахме на някоя поляна и съхнехме под ласкавото слънце. Дъвчехме тревички и гледахме облаците. Мъчехме се да ги оприличим на нещо. На мен ми приличаха на кораби, които следват своя път.