автор: cvetinkata

Познаваше селото като петте си пръста. Какво има да му знаеш на едно село, особено като кажи-речи си израсъл там. Всяка трънка, всяка къщурка, всеки дол. Изпадането в сантименталности беше характерно за нея през късния септември, пък и имаше циганско лято. Чудно беше на село тогава. Дните още жареха, но слънцето вече бе поизместило смъртоносния ъгъл и жарта падаше косо по прегорялата земя, хвърляше дълги сенки, обагрени вече в меднозлатисто и някак нереални.
Това напомняше на минали неща, на равносметки, на празни философствания късно вечер, малко преди да заспиш.
Въпрсът беше тя какво правеше тук по това време. Отпускарският месец отдавна беше минал. Животът вече вреше и кипеше, както си му бе редът. Истината бе, че тя беше решила тази година да се включи по-късно. Можеше да си го позволи. Още тогава реши да прекара последните дни на най-дългия си отпуск на село, да се наслади на това изключително лято. Да настрои сетивата си, да се отърси от шумотевицата, от хаоса, в който живееше. Да го даде малко по-кротко. Тази изтерзана нужда бе по-силна от опасността да и доскучее сериозно на това отдалечено място и тя пое риска с помощта на някои планирани книги, филми и на лаптопа, разбира се. И така, вече месец. Сега пак се скиташе из село, обмисляше пътя към града. Вече усещаше една пълнота и спокойствие и беше готова да се завърне. Почти насън изминаваше познатия до болка маршрут до вкъщи, когато от една къща изскочи мъж. Не че беше нещо кой знае какво, но тази къща бе по принцип необитаема. По принципа на починали баба и дядо и не идващи си наследници. И така бе от години. После се замисли дали когато тя беше в града, наследниците все пак не си идваха или поне този мъж. Тя познаваше разбира се дядо Стоян и баба Цанка и знаеше за един техен внук, когото те все чакаха, а той все не си идваше ваканцията. Много тъжаха старците, но най-накрая се примириха. Загубиха някак жизненост и не след дълго се поминаха. Това бе всичко, което и бе известно. А ето, че внукът, най-вероятно, крачеше срещу нея. Слънцето беше зад нея, улицата беше дълга и тя успя добре да го разгледа. В общи линии, все пак. Дългичък, добре сложен, тъмен, по походката уверен, по размаха- решителен. Зачуди се дали и мъжете влагат толкова мисъл, когато срещу тях се зададе непозната жена, или са им достатъчни няколкото общовалидни детайла и толкоз. Ами и в двата случая се стига до една проста присъда- „става” или „не става”. В този случай, да, определено ставаше. И така, мисълта за непознатия я занимаваше, докато се разминаваха и малко преди това да стане, и двамата отклониха погледи, точно както е прието. Чак после тя си даде сметка, че той въобще не я бе погледнал, а напротив, изглеждаше напрегнат и съсредоточен. Ами не всеки се интересува от внезапни непознати насред прашасала улица в едно селце, заето със зимнина и разни такива. Но тя не беше от тези и не спря да се пита разни неща без отговори. Само това липваше- интригуващи непознати, тъкмо когато си беше успокоила бесовете. Какво да се прави.
Този ден си замина, нищо не се случи и през следващия, после тя мина през тази улица отново, но не го видя, а и се стори малко крайно да наднича. Та си минаваха дните. После тя мина покрай реката да се разхлади и го видя да лови риба, наполовина скрит в шубрачките, с каскет и гол до кръста, пак така умислен, ама нали ловеше риба, а именно тогава на мъжете им се случва да се замислят. Беше тръгнала именно към това място, но като го видя, се отказа. Като засрамена сви опашка. Тя дори и не се опита да анализира поведението, защото знаеше, че това не води до никъде.
Минаха два дни и те пак се срещнаха на улицата, до магазина на селото. Прозаично. Той носеше две кисели млека и цигари, а тя си купи кафе и вестник. Отзад продавачката- младо, селско моме, точеше лиги. Точно преди да се разминат, той внезапно се извърна и сякаш току-що му е хрумнало:
- Извинявай, знаеш ли дали има в това градче, все му забравям името, видеотека?
И я погледна право в очите.
- Ами, не знам, мисля, че не. Ама питай някой местен. Продавачката, например.
Той хвърли поглед назад и тя веднага се изправи, изпълнена с готовност, от замечтаната си поза. Но той нямаше такова намерение.
- Ами добре, жалко.
Обърна се и тръгна. Но тя просто не издържа:
- Имам някои филми при мен, мога да ти дам назаем.
Чак тогава той я погледна и тя почти чу присъдата-„ става”.
- Ами добре тогава. В селото ли живееш?
- Да. В горния край. Знаеш ли къде е това.
- Абе не съвсем.- почеса се там където не го сърби.
По някакъв начин усещаше, че го смущава. Или така и се искаше?
- Aми идвай с мен тогава, не е много далеч оттук.
Тръгнаха заедно нагоре. Мълчание. Него не го смущаваше, нея- също. И така до нейната къща.
- Сама ли живееш тук?
- Да баба и дядо починаха преди време. Само аз идвам от време на време тук.
- Аз не си идвам много често
- Да не кажем никак - тя се усмихна - очите му се спряха на усмивката и, трепнаха. Усмихна се и той:
- Познаваше ли моите старци?
- Аха. Свестни бяха. Баба ти месеше страхотни питки.
- Ами аз все исках да си идвам. Ама майка ми не ги търпеше. Казваше, че ще подивея, ако идвам. Майка ми е една много цивилизована жена. – с ирония сви устни. Жалко, че не можа да ми го предаде.
- Сега какво търсиш тук, когато няма никой? – седнаха на масата в двора. Той се огледа. Затвори очи :
- Вероятно каквото и ти. Спокойствие.
- Откъде си?-
- София. Налей ми една вода, ако обичаш.
- Имам бира. Изглеждаш ми човек, който обича бира.
- Позна. Но само, ако пиеш и ти.
- Става.
Тя отиде до хладилника, а сърцето и препускаше. Естествено, че си падаше по него. Кой не би. Имаше мощно излъчване, което говореше, че няма нужда от никого. Точно това, което пленява жените. Без изключения. Сякаш си беше самодостатъчен. Тези мъже предизвикваха жените да се самоунищожват в опитите си да ги опитомят. Или имат за поне малко. Върна се безшумно. Той седеше на пейката скръстил ръце зад тила и обтегнал крака напред, бос, със затворени очи. Нещо там в нея се стегна. Побутна това онова из косата си. „Сигурно приличам на разплетена кошница”.
- Ето я бирата. Не е кой знае какво, но е студена.
- Идеална е. Наздраве!
- Наздраве!- Отпиха. Наистина идваше перфектно. В още все така горещия ден.
- Не че бързам за някъде, но съм любопитен за филмите, които имаш. Каквато и да е боза, ще го гледам.
- Ами ей- сега ще видим дали имам нещо свястно за теб.
Тя отиде до втория етаж. Намери шпиндела с дисковете. Обърна се да слезе надолу и той се оказа точно зад гърба и.
- Това твоята стая ли е?
- Аха. – той се огледа
- Бих поспал тук. Имаш ли нещо против?
- Ами не. Малко ми е странно, но щом искаш, заповядай.
- Благодаря.- Той се метна на леглото и моментално заспа. Тя успя само да вдигне рамене и слезе долу.
Той проспа следобеда и вечерта. Тя примъкна едно одеалце и се сви на диванчето долу. Призори го чу да се движи горе. След малко лутане из стаите, вероятно да намери стълбите, той заслиза надолу и я видя да се прави на заспала. Намери отнякъде молив и лист и задраска нещо. Погледна я за миг и изчезна. На бележката пишеше: „Благодаря за филмите и съня. Като ги изгледам, ще дойда да ти ги върна”. Тя стана, направи кафе и седна да помисли. Очевидно беше, че той знаеше много добре за влиянието, което имаше върху жените, но какво намираше в нея? Дали просто не скучаеше и искаше да се позабавлява. А тя искаше ли? Беше на 25 и флиртовете за една нощ бяха отдавна изживяни, бе уверена в сексуалността си и не търсеше подобен род забавления, но беше сама отдавна тук, на село и знаеше как и се отразява уединението. Затова реши да покани приятели, с които да закрие сезона и да се прибере. Почна да звъни телефони.
След два дни той цъфна на вратата.
- Дойдох за филмите.- беше се подпрял на портата, ухилен, смущаващ.
- Влизай. Направила съм кафе. Ще пиеш ли?- тя знаеше, че се суети излишно. Но току-що се беше изкъпала, беше успяла само да метне една дрешка. Тръгна да му отвори. Започваше да я вбесява. Може и да си падаше по него, ама с две три реплики нямаше да мине номера. Ами това беше просто възмутително. Стегна се.
- Сипи -ухили се мазно.
Направо възмутително!
- Харесаха ли ти филмите или бяха боза? Попита го докато наливаше.
- Ами добре бяха. Посъбрала си това - онова. – той просто беше изкарал целия арсенал.
- Разбираш ли нещо от кино? – още по- небрежно.
- Ами може и така да се каже. Актьор съм. Ама играя предимно в театъра.
Тогава тя го погледна по-добре. Очите, усмивката... Да, беше чувала за него. Една-две нашумели постановки, може би една реклама в телевизията. А, да, и една потресаваща фото сесия за едно списание
- Известен ли си?
- По-скоро сега започвам, така да се каже. Ама още се чудя какво точно ми се прави.
- Имаш нещо друго наум?
- Ами не знам...Много пътувам...ще ми се да се занимавам с нещо свързно с това. Когато ме питат откъде съм казвам: „София, но най-вече от Португалия.” Родителие ми живеят там и аз често ходя.
Наистина изкара целия арсенал. Хубав, известен, пътешественик. С малко от езика на тялото и ето ти го съблазнителя. Само че тя се подразни от подценяващия му подход.
- Много хубаво спах в твоята стая. Когато се застоя някъде повече от седмица и ме хваща безсъние. Но тогава спах като бебе. Има нещо неустоимо в спалнята ти. – пак се ухили мазно. Тя не издържа:
- Виж сега, не знам какво си мислиш, че правиш, но не успяваш. Плитки са ти номерата и не си уцелил подхода определено. Ако ще продължаваш да ме сваляш като тийнеиджър, изпий си кафето, защото няма какво да си кажем.- тя се надигна от масата и се облегна недвусмислено. Той също се изправи и се изгледаха.
- Ами добре, и без това започвах да се уморявам, обикновено ми трябва по-малко време. Може би не си заслужава.
- Точно така. Не си заслужава. Спести си усилията и времето.
- Да ти кажа, не ми костваше много усилия. Това е талант.
- Не виждам да си тръгваш...- тя взе чашите и се запъти към чешмата.
Но го чу. Беше бясна. Целият и ден мина в нищонеправене, както и вечерта и съвсем се вкисна. Добре, че идваха приятелите и на следващия ден.
На сутринта рано- рано чу съседните кучета и на портата и пак стоеше той. В ръката си носеше джезве с кафе, беше рошав и брадясал, още по-неустоим.
- Добро утро.
- Добро. - тя само го гледаше въпросително
- Идвам с мир. Извинявай за вчера, държах се като пълен задник. Не съм такъв, но не знаех как да реагирам. Егото ми бе засегнато и не ми се случва често. Искаш ли да започнем отначало на чаша кафе. – изглеждаше искрен. Защо да му се сърдеше, утре заминаваше.
- Хайде влизай.
- Благодаря ти. Казвам се Никола, но не ми викай Ники.
- Аз съм Ела, но ми викай Ели. Ела Фитцджералд ми идва много за кръстница.
- Ели ти отива. – и наистина беше така. Въздребничка, фина където трябваше и заоблена пак там, където трябваше, с дълъг бретон, изпод който смело се подаваха големи, топли очи. С цяла глава по-ниска от него, но пък той беше висок. Сипаха кафето.
- А ти с какво се занимаваш?- и наистина му беше интересно.
- Ами и аз съм от София, но предимно съм от центъра.- той се засмя
- Туше
- Преди три години завърших английска филология, преди две магистратурата и сега започнах в едно преводаческо бюро.
- Документи?
- Ами не основно. Викат ни за конференции и делегации, слава богу документите са по-малко. Не можеш да си представиш нещо по-скучно от свидетелство за съдимост, например.
- Наистина не мога. Значи ти харесва работата?
- Засега, да. Но не мисля да е задълго. Знам, че ще изскочи нещо по-добро. Как да ти кажа...заслужавам го.
- Разбирам те. На колко си години?
- На 25. А ти?
-Тридесетак. Още не мога да повярвам. Сякаш си губя времето. А не се спирам.
- И така се губи време. Човек трябва да се застои някъде за известно време, да направи нещо и да види, че е използвал времето за нещо, което е останало след него.
- Сигурно си права. Ти не си ли пътувала, щом знаеш езици и се разправяш с чужденци?
- Още не съм пораснала в йерархията, че да ме пращат зад граница.
- Разбирам. Аз например ако не съм във ваканция, естествено, от театъра, ходя при нашите и на още две три места в Португалия или когато съм на турне из Европа с някоя постановка или на фестивал, просто не се прибирам с останалите, а оставам още ден два.
- А ако си във ваканция?
- Ами тогава и аз не знам къде ще ида. Но пътуването е просто част от мен. Не мога да се спра. Никой не може. – и я погледна някак особено.
- Каква е твоята страст? - пак се облегна в любимата си поза
- Ами не знам дали е страст...-тя се почеса зад ухото- правя си сама бижутата и другите аксесоари, шия чат-пат.
- Това да не е малко, аз мога само да зашия някое копче.
- Това да не е малко. Повечето мъже и това не могат.
- Определено не съм повечето мъже.
- Знам.
- Може да ми измайсториш нещо.
- Може. Ако си заслужиш.
- Ще се постарая.
И смущаващият момент пак настъпи. Този път истински.
Клаксон на кола, крясъци и моментът отмина.
- Приятели ми идват на гости и ще си тръгна с тях за града.
- Значи си заминаваш.
- Очевидно ти водя с едно отпътуване - усмихна се мило.
- Ще ти го позволя- погледна я особено и подръпна един кичур на косата и - но бързо ще наваксам.
Тя не каза нищо, но и не беше нужно. Обещание беше дадено. За кога, не се знаеше.
Той се размина с тайфата на вратата. Само приятелката и Поли успя да го загледа и и метна един закчлив поглед тип : „от къде го набара този ?!”. Само след миг предният двор се изпълни с викове и хора и Ели забрави за Никола.
Следобедът премина в подготовка за вечерта. Приятелите и бяха въодушевени от перспективата за една „селско” парти на открито, с леки постурбанистични елементи в топлата есенна вечер. Закачиха фенери постлаха черги, запалиха свещи, лек чил аут за фон и сангрия за настроение. Лятото трябваше да си иде подобаващо. И те като нея още не се бяха примирили със заминаването му, въпреки че отдавна се бяха навряли в офисите си.
Всички се бяха отпуснали тотално. Въодушевлението се бе заменило с приглушен разговор в интимна обстановка. Поли се пресети най сетне:
- Кой беше мъжът на вратата? Дето се разминахме на идване?
- Селски сме с него. Случайно и той си е дошъл. - наведе глава с ясното съзнание, че така изглеждаше смутена, каквато си беше и една добра приятелка като Полина веднага щеше да я хване.
- Ми защо не дойде на нашето парти. Хайде да го поканим.
- Хайде де, може и без него! Добре сме си така!- Ели я погледна с умерена молба, защото знаеше, че колкото повече нежелание покаже, толкова по- силно ще настоява. Но Поли не се върза. Познаваха се наистина отдавна. А може би очите я издаваха.
- Добре, отивам!
И се запъти към неговата къща. Толкова хубаво миришеше нощта...На прегорели листа, на напечен пътен праг, на село и на топло. Ели въздъхна. Усещаше, че с този Никола няма да се разминат, може да не се засекат сега точно. Но негласното обещание беше хвърлена ръкавица и тя знаеше, че то ще ги тегли един към друг. Усмихна се – той седеше на пейката пред тъмната къща:
- Забави се. Мислех си, че любопитният поглед на приятелката ти ще те доведе по – скоро. Хайде да ме запознаеш с приятелите си.
- Искаш ли наистина? Нали знаеш как ще те гледат. И ще те разпитват...
- Знам. Но го правя заради теб. После като те питат : „ Какво стана с онзи симпатяга от твоето село, ти няма да знаеш, но ще си мислиш за мен. – каза го невинно и тя не се въпротиви.
- Хайде да те водя на вълците. – и го хвана за ръка