автор: vitoriovitalis

11. Целувката


Ваканцията започваше, а на Вито не му се отиваше в Белвил. Две-три седмици той намираше всякакви причини да протака.
Обикновено не беше така. Години наред двамата братя заминаваха за родния град веднага след последния училищен звънец. Но сега се беше появила Маргарита.
Всеки ден те се уговаряха по телефона и привечер Вито я чакаше на Соколов мост. Виждаше я от много далече как идва и сърцето му винаги трепваше - както първия път. Тя беше прекрасна. Приближаваше се спокойна и уверена в себе си, облечена в нещо семпло, но красиво.
Двамата докосваха леко ръцете си и тръгваха през парка. Разходките им продължаваха с часове. В най-затънтената част на гората Вито избираше някоя усамотена пейка и те сядаха на нея. За какво си говореха ? За какво ли не. За съучениците, които се разпръскваха в различни посоки. За музикални парчета. За писатели и книги. По-малко – за поезия. За лятото - и как ще го прекарат на най-вълшебните места на земята.
Вито описваше Белвил с цялото си въображение на надарен юноша. В разказа му малкото невзрачно градче се превръщаше в митично място, където се срещаха легендарни личности с най-разнообразни таланти. Когато липсваха сюжети, той си ги измисляше.
Девойката го слушаше с интерес. Тя щеше да прекара три седмици на море – в почивната станция на Писателския Съюз. Баща й беше член на престижната организация. Колкото и да се стараеше Вито, този факт поставяше възлюбената му във висините. Неговата майка беше най-обикновена домакиня, а баща му отскоро беше доцент по икономика, опитващ се да прави кариера в няколко от административните сгради, разположени в центъра на Фила.
Вито не си беше направил труда да провери в библиотеката какви точно са произведенията, написани от бащата на Маргарита - писателят. Когато обстоятелствата наложиха това, той установи факта, че човекът беше автор на една-единствена книга, извънредно подробно описваща кооперирането на земята в някакво планинско селце.
Понякога Маргарита му позволяваше - сякаш неволно, да докосва ръката й. Постепенно Вито се изхитряваше да я задържа в дланта си, но не му разрешаваха това да продължава прекалено дълго. Момичето се пресягаше – я, за да посочи нещо, я да отстрани несъществуващо листо от косите си, я под някакъв друг безобиден предлог. Нежната ръка лягаше отново на моминския скут.
Времето летеше. Наближаваше денят, когато тя трябваше да отиде на море, а Вито не беше напреднал много в любовта. Дали не се бавеше ? Този въпрос го измъчваше. А ако избърза непохватно ? Не можеше да си позволи провал. Все пак той беше най-добрият в класа, пък и в целия випуск. Но това сега нямаше никакво значение.
В тъмната нощ те се прибираха по безкрайната алея, в дъното на която блестяха светлините на булеварда. Той държеше ръката си върху рамото на Маргарита, а тя доверчиво се притискаше за него, хванала го през кръста. И колкото повече се приближаваха към далечната ярка точка в края на парка, толкова Вито усещаше собственото си нищожество. Разбираше, че е най-обикновен страхливец, неспособен за нищо по-сериозно.
Когато излизаха на блесналия булевард и тръгваха надолу към града по велосипедната алея, момичето въздъхваше - уж с облекчение от дългия преход през абсолютно тъмната гора, и благоприлично отпускаше ръката си от кръста на момчето. Вито усещаше върху себе си тази въздишка като тежък укор за нерешителността си. Двамата вървяха един до друг сякаш отчуждени.
Но веднъж той избра по-друг маршрут. Въпреки тъмнината, те поеха направо през гората - без пътека и посока. Стъпваха мълчаливи върху съчки и листа. Сякаш се заблудиха и вървяха в някакъв кръг, но не спираха. Един-два пъти Вито се престрашаваше и искаше да каже нещо. Момичето спираше, за да го изслуша. Но нищо не ставаше. Момчето правеше нова крачка в мрака и те продължаваха да вървят много бавно, почти спрели на едно място.
Тогава Вито се спря. Маргарита стоеше пред него - на една ръка разстояние. Без да чува гласа си от ударите на собственото си сърце, момчето каза възглухо:
- Разреши ми да те целуна.
Момичето не отговори нищо, но сякаш кимна незабележимо с
глава. Едва ли в тъмнината някой можеше да види това. Вито пристъпи, прегърна любимата си и притисна устни в нейните.
Усещането беше невероятно. Сякаш някакви малки, гъвкави змиорки се мъчеха да избягат от устата му. Дъхът й беше свеж. От косата и тялото й се разнасяха непознати и възбуждащи аромати. Те повториха и после се отдръпнаха един от друг - леко запъхтяни, но с чувство на огромно облекчение.
Едновременно тръгнаха към алеята, от която досега искаха да бъдат колкото се може по-далече. Държаха се за ръце и почти тичаха, прескачайки паднали клони и дънери. В гората беше станало ясно и светло, сякаш беше изгряла луна. Те вече знаеха къде отиват.