автор: apostolicia

За този разказ е виновен lubara, така че отказвам да поемам отговорността. В края на краищата, не само той е живял в Лозенец, холан! Аз живеех на „Бяла”, на високото над Южния парк, само че от онази му страна, дето изобщо и помен нямаше от мраморни площадчета и благоустройство, а пътеките бяха направени като в английските паркове – от преминаващите. Там, точно над къпалнята „Спартак” беше раят за малкото скитници по онова време.
Учех в 139-то училище „Захарий Круша”. Странното е, че не си спомням доста от съучениците си – все пак паметта ми не е безкрайно-разтегливо понятие. Но отлично си спомням кабинета по биология на първия етаж. Препарираната мечка до вратата му ревваше с истински сълзи, видеше ли ме да се задавам. И със сигурост би избягала, ако аз не бях взела мерки надеждно да я закова за пода. Ето от този кабинет намразих биологията като наука изобщо. Очевидно бяха похарчени доста пари за обзавеждането му. Обаче дизайнерите така се бяха престарали, че интериорът не лъхаше, а направо смърдеше на липса на добър вкус. Едно комшийско детенце много по-късно написа стихотворение:

„Аз ще стана биоложка
и с едно око, като кокошка,
ще надничам в микроскопа.
Може нещо да ми хлопа,
но ще гледам препарат,
изработен от домат.”

Няма да коментирам художествената стойност на стихотворението, обаче съм сигурна в едно: ако това детенце беше влязло поне веднъж в този злокобен кабинет, едва ли щеше да е толкова ентусиазирано да става биоложка.
Тия хора – биолозите - не са наред, честно. Никога не можах да разбера страстта им да избият всичко, което мърда, да го накиснат в спирт и да го затворят в стъкленица! Не е ли зловещо? Именно поради тази причина все седях до най-дебелия си съученик – Минчо, щото надеждно ме предпазваше от гледката към витрините, пълни с всевъзможи спиртосани експонати в стъкленици.
Сега се сещам, че в класа ми имаше прекалено много момчета с имена, които започват с М. Освен добродушния дебелачко Минчо, който за малко да ме убие, когато налетя върху ми веднъж с огромното си колело. Например Мишо, когото ужасно мразех, защото винеше всички чуващи за това, че той е глух. И им отмъщаваше, разбира се, както той си знае. И Мартин, когото всички обичахме! Ах, Мартин! Е, стига, де – беше най-готиното момче в даскалото! Как да не го обичаш! Но аз си другарувах най-мого с един, който смятаха за аутсайдер, а всъщност беше страхотно момче - Виктор!
Ей, Вики! Ако случайно попаднеш на този текст, обади ми се, хаймана такава, да ти се порадвам! Дано след тези 30 годии си успял да се съхраниш този същия човек, какъвто беше! А ако и очите ти са останали все така чери и красиви... И да знаеш – никога няма да забравя, че имено ти ме научи да карам колело след всички безуспешни опити на истински доказани професионалисти в тази област. Няма да забравя, разбира си, и как ме научи, но не се безпокой – отдавна не пребивам мъжете, които харесвам!
Та за какво говорех? А, да! - Мразя биологията, да!