автор: apostolicia

Онова нещо, което се нарича срам...
Почти съм го изключила от главното меню с благовидното на пръв поглед оправдание, че нося отговорност за постъпките си. Всъщност няма такова нещо. Просто съм разумяла овреме, че няма как да променя нещата, след като така или иначе вече са се случили. И аз съм главния гафър в тях. Кофти!
Всъщност аз нямам кой знае колко неща, за които да се срамувам. Може би няколко грешки на езика (и седемстотин пъти повече грешки на тялото, но това е друга бира!). Например веднъж спорихме за значението на една дума – вече съм забравила коя. И понеже още не бяхме разбрали що е то безжичен интернет и има ли той почва у нас, нямаше как иначе да си разрешим спора, освен като се обадим на някой авторитет. По това време имах удоволствието да се радвам на добрата компания на Дими, която по стечение на обстоятелствата беше директор на голяма научна библиотека – най-правилният човек за целта. Обадих й се, накратко й описах ситуацията, тя се ободри: „О, поласкана съм, щом мислиш, че съм достатъчно интелигентна да разреша спора ви!”, а аз, нали съм си бързорека: „А, не, просто имаш откъде да го провериш...” – Ужас! В мига, в който завършвах фразата, загрях какво всъщост казвам. Но нямаше връщане назад. И досега си се срамувам.
Друг случай: преди много години, докато учех задочно, си изкарвах прехраната в един завод за инструментална екипировка. Събирахме се една компания да играем на асоциации – сещате се тази игра, в която си избираш някаква дума, а партньорът ти (или противниковият отбор, разбира се) трябва да позанае по асоциация коя е думата, като му казваш разни синоними или свързани с нея думи. Много забавно беше и ни беше трудно да спрем, затова си намерихме място да не сме директно пред погледа на шефовете и да можем да играем с часове необезпокоявани. И къде това? – В една лаборатория, където стоеше свръхпрецизна машина за заточване на режещи инструменти. Не щеш-ли един ден ни спипа баш-шефът на лабораторията и изпадна в богоявленски ужас: „Вие кво пра`ите тука, бе?” Е, сега! Да си признаем, че се скътаваме, за да играем на асоциации ли? „Ами, проверяваме точността на машината!”- изтресох аз и познай колко време не можа да си затвори устата от възмущение тоя човечец! Малко е да кажа, че ме изхвърли от лабораторията. И за това си се срамувам до днес.
Обаче истиски-дълбоко се срамувам само от едно нещо. От себе си!
С него се запозахме съвсем случайно в софийския градски транспорт, през цялото време той ми правеше смешни физиономии, а аз се чудех как да спра да се кикотя през няколко седалки. Невъзможно беше просто да се приближим един до друг – все пак това си беше софийският градски транспорт, за Бога! Кой просто става от мястото си, преминава, като Гару-Гару, през тълпата в тролея и просто така отива другаде? Това да не ви е науча фантастика! Чиста случайност, че слизахме на една и съща спирка и... така. Всъщост, след толкова години (и практика) вече мога да кажа с чиста съвест, че това беше мъжът, с когото съм се чувствала най-добре. И тук изобщо не става въпрос за секс, ама изобщо. Тук става въпрос за всички онези неща, които правят света да изглежда едно приятно място за пребиваване. Както и за всички онези неща, които ти дават възможността да се оттеглиш на някое по-приятно такова – разни сънища, мечти, и други състояния, при това съвсем не предизвикани от джойнт.
До деня, когато ме заведе в родния му град, в родния му дом, при родното му семейство. И това беше последната ни среща. И с него, нямам предвид само семейството му. Естествено, че бях паникьосана от близката среща (от третия вид). Никак не ми се нравеше мисълта за „представянето”, чувствах се ужасно, бях много, ама много нервна. Сега, като се позамисля, вероятно някъде дълбоко съм изпитвала страх как ще бъда приета. Всичко това е съвсем нормално, разбира се. Няма май човек, който да не го е изпитвал. Обратното или е лъжа или трябва да си пълен гьотферен. Обаче не това стана причина за скоропостижната ни разлъка, така да се каже.
Брат му беше... беше... не зам какво му е било, не попитах, нямах сили да питам. Той беше от онези деца, за които се казва, че са със забавено развитие.
Навярно нямаше от какво да се страхувам. Но аз се уплаших. И избягах. През глава избягах, като някаква подла предателка. Нещо повече – измислих колосална лъжа за оправдание. Срамът от тая паника не можеше просто така да бъде признат. Не! Трябваше ми нещо, което да няма нищо общо, за да не събуди и за миг подозрение за истинската причина. И аз измислих да се влюбя в друг. Лошото беше, че когато трябваше да кажа в кого съм се влюбила, единственото, което ми дойде наум, беше името на негов най-близък приятел – просто ми беше пред погледа.
Непрекъснато се връщам на този спомен. Отново и отново. След толкова години. След толкова връзки. След толкова радости и след толкова ужаси. И единственото, от което се срамувам истински, е позорното ми бягство от страх пред непознатото, неразбирането, нежеланието да разбера. Та аз дори е попитах...