автор: apostolicia

Късно научих я! Късно научих! Логома би го земала, ако съм знаяла?! Ми никоги! Ама късно ми мене казайа, дека пуйка и вереничанин се най-трудно чува. Верно, че очува ли се, става благо – тава за пуйката, де. За вереничанино – не мом да ти кажем така ли е.
Ама излъгА ме он! И знаш ли кък ме излъгА? Чекай да ти разправям. Чекай да поседем на те тоа камик.
ОсукА се он покрай мене, оти я си бех лична мома. А па и он убавец – един висок такъв, строен – отпосле разбрах я, че къщата нги – до пъто. А нали секи ден навремето кара`а урано от Смо`яновци без платнище, ама кой да се сети отнапред?!
Та така осукА ми се он, я – нищо. Дръжим инкяр. Ни да, ни не – на положение, един вид. И така неколко време. Дойде сборо у наше село. А знааш коги е сборо – бъш у копанье. Кък са го измислили, не мом да ти кажем. Мене ми се запалила главата, работа пуста нема край, он иде на сбор. Не мом да го върнем – сбор а! Ама па и никой не е казал, че не мом да му дадем и ньему една мотика. Закитих го с номер 6, да му варди сенкя като а изпраи и го заведох у градежо да копаме картофи. Не стана му много кеф, ама я па да не е да ми е зор кеф ли му е или не е му кеф! А оно пошол един пирей, да ти не е у памет. Остър, тоа пустиняк, и се набил у картофу баш. Колко по го копаш, толко по го разсаждаш.
Навремето буба ми разправяше как пирейо пошол да оди у планината – ама оди и реве. Срещнала го некаква бабичка и го питала що реве и къде е пошол. Он рекъл, че е сръдит на ората, дека го копат и све го коруват и отважда у планината да се засели там. А бабичката му рекла: „Седи, мале, не оди у планината, тука си ти е добре. Маани го ората, они ша те копат от тука, ти ша се садиш там!” И он се върнал. Мале, ако съм а видела таа бабичка, да съм а прибила, пуста да остане.
Ама бех ти заказала за мойо убавец. Та копа он, поти се, ич му не е кеф, ама копа. По едно време вика: „Ква а таа трЕва, бе, къв а тоа корень? „ Погледах го, погледах го, па рекох: „Абе къв си ти тоа човек, бе? Па пирей не си ли виждал?” „Па – кае – у наше село такава трева нема, къде да съм а виждал?” И те тука я се предадох! Викам си – тия ора или са толко работни, че са маанали пирейо, или са големи късметлии, та селото нги нема пирей. И като пойдох из градежо – намерих балур тутакси – „А те такава, питам, имате ли?” – „Немаме”, кае. Намерих и съвлак без много да се морим – и те такава вика, дека немали.
Малийнь! Дойде ми сърце нАместо! Те тоа ша а , рекох си. И така стана.
Още на другата неделя ме заведе у Вереница да цаливам ръка на свекър и на свекърва.
А у понеделнико – ша копаме бостан. Ле-ле, макьоооооо! Бостан, сестро, се не види! Един пирей, един балур! Я се отрещих! „Абе – викам, непрокопсанико недни, да побеснееш къде си се зел, нали немахте у ваше село пирей, бе?!” А макья му сал седи и се чуди. „Па откъде, кае, ша знаа сино ми ква трева има у наше село, като не е ловил мотика откък се е намерил?” Чък тогива се съпикасах я, ама късно вече! Къснооо!
Зор видех докъде го изучим, де. Нема да забоварим кък беше обринал балуро – ама по сгода и по технология, ти казвам, а кукурузо изсекъл до корень! Ама и он нема да забовари дръжальето на мотиката, де!
Та да си знааш, като се зажениш, иди сама да си видиш ква трева има у нихното село, нема да верваш на приказки! Ох, дай, мале, рЪка да се дигнем, че тия пусти крАка...