автор: timon

Истината е винаги близо до лъжата. И ако истината е прозрачна като гланц, лъжата я допълва с черносивите си жилки. Винаги.
Охранителят приключваше работния ден. Оставаха му още няколко минути. Последна обиколка на двата салона за пътници и омразният доклад, който го тормозеше при всяко дежурство. Трябваше да описва един случай на изгубена чанта и заблудил се тийнейджър, сбъркал гейтът на полета си. Имаше и още един инцидент, но него мислеше да пропусне.
Докато обикаляше летището почти беше забравил за работата си , на следващият ден излизаше в отпуск и си мислеше на кого да остави любимите канарчета. Тези три птичета му носеха радост и го успокояваха, но точно в този момент за него бяха грижа. Прехвърли през мисълта си няколкото роднини и познати, които имаше, но на никого не можеше да се довери. Трите “писукащи радости”, както ги наричаше му бяха подарък от любим човек, когото усилено се опитваше да забрави. Но птичките винаги бяха пред очите му и напомняха за нея. Отиде си от живота му, но упорито наложи присъствието си с писукането им. Нещо като отмъщение. Винаги го укоряваше, че не я забелязва, че не мисли достатъчно за нея, че няма време за нея… Все още не можеше да забрави скандала, след който си замина. Дано сега е щастлива. Скоро, след като се разделиха тя заживя с друг. И това беше краят, но очите и цвърченето на птичетата го правеха агонизиращ. Болка от спомена и радостта от живинката в тях. И трите имаха красиво оперение, но понякога той ги виждаше в черносиво, вкаменяваха се и онемяваха. Ставаха малки каменни топки. Миниатюрни като копчета. Тогава си мислеше, че халюцинира и полудява. След тези пристъпи все отлагаше да отиде при психиатър. И какво трябваше да му каже : “Светът застива и се вкаменява , това ме мъчи”. Не. Винаги се отказваше и отлагаше във времето. Напоследък пристъпите зачестиха и се плашеше. Затова си взе отпуск и реши да замине далече, без да вижда птичетата.
Докато мислеше и се рееше в спомените си , решението къде да остави канарчетата се стрелна и той се усмихна щастлив, че има изход. Нямаше да ги убие от глад. Ами да, на другият ден ще ги донесе на летището, хората щяха да се грижат за тях.
След петнадесет дни охранителят се върна на работа. Първото, което направи беше да види “писукащите си радости”. Крачеше бързо с усмивка на лицето си. Когато пристигна кафезът се оказа празен. Решетките му имаха странен седефен цвят, а по пода се таркаляха копчета. Чуваше крясъците на душата си. Хвана кафеза и го строши в земята. Заплака.
Повече нямаше да има видения.