автор: gu6ter

като странно дърво
усуквам посоките
в коренища и изгреви...
не хвърлям сенки -
обезлистено разказвам
за пролет. не пътувам -
гнездата по мен
са отронена изповед
за завръщане и камина.
не сънувам... стърча
като въпрос към небето.
откога не съм имал треви,
полюляващи сънни коси
под сърцето ми...тъмно е.
вдигам пръстта,
алчно забивайки пръсти
в топлата мъдрост.
мълча - нямам език.
но пръстени имам -
годеници - лета
ме обичаха. после бе зима.
и гора не поиска ме -
остри зъбери хранят очите ми.
самодивско хоро
приютявам във ниското.
писък
са ветрищата гладни
по ръцете ми, гонещи облака.
думи - брадви посякоха
нови кълнове -
оковани в смола
ги пренасям във утре.
студено е...
листопадно умиране -
не последното.
есен е.