автор: copie

(продължение)

Вечер задължително – „Стария Берлин”, на ъгъла на пл. „Народно събрание”. Беше готина кръчма, днес биха я нарекли култова, леко претенциозна – все пак на пъпа на София! – имаше жива музика и дансинг, и много прилични цени, както и портиер.
Зад гърба на този чичо беше закрепена голямо стъклено табло в кафяво с черен надпис: Заповед! Отдолу бяха изброени куп забрани, не помня всичките, но едната гласеше: „Забранено е влизането в ресторанта на жени с панталони!”
Надписът е бил там отпреди моето време и вече не се спазваше, но всеки път ме стряскаше. Може би затова ходех с едни полички, които все пак се забелязваха при взиране. Късото вече не беше на мода, само много късото.

Някъде по това време американците се изтеглиха от Виетнам (но войната продължаваше, тепърва северните комунисти щяха да завземат южните „прозападни” и да направят една ми ти народна и демократична република... или май беше социалистическа...). На американците сигурно този факт им е направил силно впечатление, но на нас тук не особено. Тая война така ни беше писнала! Вестниците и телевизията само с нея се занимаваха години наред, поради абсолютното отсъствие на каквито и да било проблеми тук. Тук имаше само възходящо развитие и „все по-пълно задоволяване на потребностите на народа”. През 1972 г. Партията прие т. нар. „Декемврийска програма”, според която през 1980 г. в България щеше да е построен комунизмът. Студентите нямахме друга грижа, освен да го изчакаме няколко години.

За нас с Малина чакането се случваше в „Стария Берлин”, който ни стана нещо като роден дом. Е, първо си вечеряхме по къщите. „Кой харчи пари за ядене?” Беше адски неизискано да се яде в ресторант, при положение, че няма пари за пиене. А пари нямаше по подразбиране. И въпреки това всеки път пиехме, много. Тогава конякът беше на мода, а с келнерите имахме непрекъснати разправии, защото ни носеха гадно бренди „Слънчев бряг” вместо „Плиска”, и дори да не е било така, ние – като познавачи! – не можехме да пропуснем демонстрация на опит и знания, така че те връщаха брендито до бара, и после ни го носеха отново. Как пиехме без пари? Бодрата ни група сядаше възбудена и въодушевена, поръчваха се коняци с кола, а Нецо казваше: „Все ще мине някой да плати!”

Нецо, известен като „ловчанския пич”, учеше право, а за баща му се знаеше, че е най-свиреп прокурор в града им. Но Нецо беше купонджия и неистов простак, а с големите си черни мустаци приличаше много на един соцплейбой, син на партийно величие, и се случваше келнерите да го сбъркат. Не се шегувам. Тогава минавахме метър, така стана веднъж и в „Панорамата” на хотел „София”, сега е „Радисън”. Тръгнахме си, без да платим, а сервитьорът ни съпроводи чинно до изхода. Предполагам, че така е правел и истинският соцплейбой. Нецо вървеше подходящо наперен и надут, ние след него, а портиерът раболепно му държа бежовото пардесю, без да получи бакшиш.

Обаче този номер имаше малък капацитет, рядко можеше да се използва. Но ловчанският пич имаше право – до края на купона все се случваше някой да мине и да плати сметката, за да поседи при нас, предполагам заради веселбата. Друг път Малина имаше някакви пари от родителите си, или успявахме да съберем стотинки и левчета. А в най-отчаяните дни, когато никой не минаваше да плати и се очертаваше скандал, Нецо ловчанският пич хистерично обяваваше, че отива да се обади на Цонка, наричана от него Цоциера Африканска, невзрачно момиче, влюбено явно до полуда в него. И Цонка идваше и плащаше, той благосклонно я канеше на масата, а след още два коняка издаваше заповед: Цоцо, влез под масата и ми направи един минет! Поради нейната тъпа реакция аз изобщо не можех да я жаля. Тя мрънкаше: „Стига, бе, Нецоооо”, без да му прави минет под масата, но усещането за гадост беше подобно.

След есенната бригада Египет нападна Израел навръх еврейския празник „Йом Кипур”. Към нападението се присъединиха Сирия и военни части на Ирак и Йордания. Израел отблъсна нападението и мина в контранастъпление. Кайро, Аман и Дамаск истински се уплашиха, но великите сили прекратиха войната. Въпреки фактите, ние тук осъдихме "агресията" на израелската държава, това беше «линията» на Партията и на соцлагера. Вестниците се пълнеха и със заклеймяващи статии срещу Пиночет, който беше направил в края на лятото преврата срещу Алиенде и методично изтребваше комунизма в Чили. Излезе (кажи-речи от нелегалност) прочутият двутомник на Симеон Радев «Строителите на съвременна България», но никой от курса не успя да си го купи – чак такива връзки нямахме. Скоро умря президентът на Франция Помпиду, което възкреси прекрасния съветски виц: Брежнев приема френския президент, сътрудник му шепне: Вот тот - месьо Помпиду... А Брежнев го пита, леко обиден: А где самьiй Пиду? (За по-младите: «пом» е съкращение от помощник, много обичано от совсоца, както и «зам», все още и ние си го ползваме.) Така се учехме на «журналистика», но толкова се и учехме...

Специално ние с Малина имахме трудна учебна година. Едвам събирахме подписите за семестъра, без които не можеше да се явиш на изпити. Влачейки се към Университета (понякога за кеф вземахме такси за по-малко от километър), веднъж в парка срещнахме висок мъж на средна възраст, много познат, поздравихме го и взехме да се чудим кой е. Накрая решихме, че е актьор, но не му помним името. На другия ден в кабинета му в Университета установихме, че е наш преподавател, доцент. Той беше известен, че не дава подписи на хора с отсъствия. Ние нямахме присъствия... Една от нас фалшифицира подписа му, но не казвам коя. Оригиналът се оказа много крив и труден.
Сесията напредваше, а ние още събирахме подписи. В пълно изтощение влязохме в изпитите, без да сме учили, то кога? Мен ме скъсаха по политикономия, макар че много четох. Под учебника слагах 2-3 коли от „Отнесени от вихъра”, неподвързана, която Малина бе изкопала отнякъде, и ми прехвърляше, след като изчете поредната част. Политикономията никога не я разбрах, но си взех изпита следващата есен, вече порядъчно бременна, със застрашителен корем, и никой не можеше да ме скъса.

(следва продължение)