автор: Markoni55

Никога не съм се смятала за добър кулинар.
Първо, защото и двете ми момчета се родиха едно след друго и, слава Богу, бяха ящни деца; нямахме баби, а работата на съпруга ми беше свързана с пътуване и едва смогвах да се справя с приготвянето на храната. По-скоро готвех, за да ги нахраня. Постоянно пресмятах продуктите и за колко хранения ще стигнат.
По-късно работата на Краси премина на друг режим, който му осигуряваше много свободно време. По традиция всички мъже в неговия род готвят добре и със самочувствие. Така той пое тази част от моите задължения до такава степен, че когато се наложеше да отсъства, момчетата предпочитаха да не се изявявам в кухнята.
Инстинктивно и нелогично на пръв поглед, когато Краси внезапно се отиде от този свят, аз се вкопчих в готвенето. Вероятно по някакъв начин исках да заместя липсата му и момчетата, макар и големи, да преодолеят по-лесно загубата. За мен това бе някакво осмисляне на времето. Не че имах свободно време, напротив, връщах се късно и започвах да готвя в 22-23 часа. Оправдавах се с това, че на следващия ден, когато синовете ни се върнат от работа, само ще претоплят храната и ще хапнат нещо сготвено, преди да излязат. И друго... имах оправдание, когато се връщаха и ме заварваха да дремя още пред телевизора или компютъра – изчаквах яденето. Изхитрявах се да започвам максимално късно... така или иначе нямаше да мога да заспя.
Трябваше да минат няколко години, да срещна някого, с когото искам да остареем заедно, за да усетя удоволствието от приготвянето на храната. Първите три години живяхме на квартира – исках да се убедя, че имам сили да приема нов човек до себе си и да променя живота си. Нямахме никакви условия за готвене, но тъкмо по тази причина изпитвах желание да приготвя нещо за двама. Идея ми даде една млада колежка, разказвайки свои находки от студенския живот – различни кулинарни постижения с обикновен парти грил. Беше ерата на запеканките...
С Жоро се получи, нещо повече: с много обич си построихме малка сглобяема къща недалеч от града. Когато положихме основите, отецът ни предложи да си напишем някакво послание, което да освети, преди да го затворим в бутилка и заровим под прага. Пожелахме си да остареем заедно в обич - в този дом, да посрещаме всичките си деца (моите две и неговите три), внуците си, нашите и техните приятели.
Първото шеметно лято в къщичката бе изпълнено с много хора. Понякога изпитвах същото притеснение, че няма да успея да ги нахраня. Господи, нали това си пожелах...
Цялата тази лента ми минава в забавен кадър, докато завивам сарми от лозов лист. Отглеждам си няколко саморасли лози, които имат прекрасни листа за случая. Избирам най нежните, почти кадифени листчета от върховете; те са естествено съвсем малки: сармичка-хапка. Чудят ми се на търпението... и аз си се чудя. Най-вече на желанието да загубя цял предиобяд за една тенджерка, която свършва мигновено. Защото стават много вкусни с гъбки, оризче, копърче, може и тиквичка, и чесънче, и любимата ми подправка.
И усетих отговора... Събота е, нямам уговорка с никого за обяд, а съм напрегната. Провизиите и готовността ми за гости са доникъде – иначе щях веднага да свирна сбор, а така ми се иска някой да дойде. Но не уговорено, а просто така. Мисля си, че предишното ни гостоприемство се претопи и заетостта ни заимства западния модел: да се каним специално, в определени дни. Спомням си времето, в което нямахме самостоятелни жилища, нямахме коли, телефони. За да видиш някого просто трябваше да отидеш до дома му. Беше простичко - ако има кафе, ще предложи, ако няма – нищо фатално, но със сигурност знае, че си имал нужда да го видиш... Сега това не може да се случи. Седмица преди събитието се уведомяваме, подготовката е повече натоварваща, отколкото празнично приповдигната: дали този ордьовър ще се получи, дали пържолите ще са се опекли добре, а десертът... , ще стигне ли виното (не че няма денонощни магазини, но в джоба ти са се свили мизерно само пет лева)...
А толкова искам някой да ми звънне десет минути, преди да потропа пред вратата. Да попита: „Там ли сте? След минути съм при вас”. Тогава ще се огледам без притеснения, все един билков чай от моята градина ще мога да предложа, малко орехи или кафе, но ще знам, че много сме липсвали на този "някой" и че той е имал нужда да ни види, да постои с нас без да се щураме около масата и да демонстрираме ВИП сървис.
Завивам унесено сърмички. Всяка е като едно малко писмо-послание, само най-същественото ... С обич, Маркони