автор: lubara

В днешния ден нещастие сполетя господин Цигулков.
Разсеяността му изигра лоша шега- остана без любимия си чадър, който беше купил от едно посещение на Павликенския битак още в първите дни на демокрацията. Тогава все още имаше хубава и доходна работа, много пътуваше из окръга, рекламирайки едни неръждаеми тенджери под налягане, които местния военен завод беше започнал да произвежда. За да спаси от трудовата борса малкото хора, останали по работните си места. Този чадър беше полусгъваем, с кокаляна дръжка, вече изтънели спици и прокъсан от вятъра и дъжда плат. Но пък му служеше вярно вече петнадесетина години. Той и Цигулков за това време се беше доста променил. Походката му бе станала още по-плаха, гледаше да не стъпи накриво, вече беше загубил вяра в медицинското обслужване. И тези потребителски ли, лекарски ли пътеки, кой знае към какво тресавище можеха да го завлекат, без да се усети. Погледът му боязливо обхождаше големите и лъскави коли, които фучаха покрай него всеки път, когато излизаше от къщи. Пресечките ги взимаше тичешком, дори чувстваше някакво угризение, че може да им застане на пътя и така да попречи на големия бизнес, който чакаше притежателите им. Защото не е лесно да въртиш голям бизнес, пипе се иска за това, як врат и още нещо, в което той не беше сигурен какво е. Навярно и никога нямаше да разбере, щеше да е доволен да си намери само каква да е работа, защото от известно време беше безработен. Отдавна не пътуваше с рекламните брошури и мостри, тенджерите вече не се търсеха, както преди. Военният завод беше ограбен до шушка, сега някакъв грък го беше купил от военното ведомство и се готвеше да го превърне в птицеферма. И то за производство на щрауси. Много се търсят на запад тези птици, месото им е лишено от всякакъв холестирол, защото много обичат да тичат на воля и да си завират главите в пясъка, когато не им изнася. Затова гъркът беше взел на едни смешни цени този голям и печеливш в близкото минало завод, който разполагаше с декари за тичане, че чак в излишък. Но от много глава не боли. Бизнесът иска да му е широко около врата.
Главата на нашия Цигулков обаче често го наболяваше от мисли, а и от недояждане. Няколко пъти се намеси в спора за вакантно място в общинската фирма в града, която наблюдаваше дали бизнесмените плащат за рекламните табелки покрай големите си офиси, магазини, че и малки фабрики. Градът вече се бе прочул с вафлените си босове, които дори построиха големи хотели на близкия хълм, където редом с историческите крепости от старопрестолните години пъчеха гърди мрамор, врачански камък, дърво, стъкло и неръждавейка, струпани в куп и извисили снага с превъзходството си над тези жалки отломки от миналото. Певачки от цялата страна идваха тук да кършат снага, че и попейваха, понякога не чак толкова лошо. Но надеждата да е под крилото на местната власт не трая дълго, защото на това място едно шоколадено величие намърда поредното си крехко и нежно завоевание. Което щеше да продължи да идва на работното си място, докато го нагласи в музикалния бизнес. Защото момичето освен дълги крака имаше и още нещо- талант, макар и спорен, но търпящ развитие. Освен със силикон, щяха да му инплантират и гласови струни, съвременната медицина беше достигнала неподозирани висоти. И така Цигулков отново беше останал само с надеждата си.
До днешния ден, когато една обява в местната преса го беше накарала да повярва отново в красотата на живота. Търсеха се хора за работа, над средната възраст, отговорни и разполагащи с много свободно време. Нямаше друго изискване, освен да притежават колкото се може по-стари и прокъсани, но със здрави механизми чадъри. И макар и сезонна, тази работа можеше отново да събуди ясния и бистър поглед на Цигулков, че и походката му щеше да стане по-изправена, а и горда може би. Някакъв млад художник се беше прибрал от чужбина, щял да прави на историческите хълмове около града инсталации. Това модерно изкуство вече никого не учудваше, понякога дори биваше и харесвано от някои млади, а и около средната възраст персони, които искаха да са в крак с времето. И в частност с голямото изкуство.
Есенният дъжд се опитваше да пощади насъбралите се съмишленици на Цигулков, които се бяха скупчили на каменистия площад, чакайки указанията на художника как да навлязат в дебрите на голямото изкуство. И когато вече беше минал час-два, изведнъж небето се раздра, разтрещя, вятърът поде нависоко и надалеко някои смело разперени чадъра, между които и този на Цигулков. Който се беше размечтал от внезапно променения и скучен свой живот, и така беше изпуснал от поглед чадъра си, беше го оставил настрани, за да отпочинат вкоченелите му от протягане ръце.
И сега, връщайки се от тази древна крепост край града, в студеното си малко жилище, той се бе замислил какъв ще е този чадър, който закриля тези бизнесмени, силиконови хубавици и общински величия. Колко здрави и надеждни са спиците им, плата им, механизма им, който се гъне във всички посоки и винаги ги предпазва от сянка, дъжд, вятър, че и от малки и по-големи камъни. И докога такива като него ще разчитат на своя петнадесетгодишен, че и по-стар, прокъсан, избелял, захабен и дори вече безполезен чадър. Който дори в днешния, уж наглед ведър и пълен с надежда ден го беше предал, литвайки далеч нагоре, в облаците.
И как ще живее сега без тази почти безполезна вещ, с какво ще я замести.
Или трябва да се хване, заедно с тези свои съмишленици, с които щяха да правят инсталациите, и да изскубнат тези здравите, импрегрираните и с мощните механизми и спици чадъри от ръцете на бизнеса, силикона и общинските дюмбели. Да видят и те, както всички простосмъртни, как се живее само с един прокъсан чадър над главата, че понякога и без него.
И дъждът, вятърът, слънцето, градушката и светкавиците как бързо ще ги отрезвят. Чак ще им се завие свят, така, както никога не са се въртели. И дори може би ще им се прииска да попаднат във миналото, във все още романтичното време на Шербургските чадъри.

19.10.2009 Любомир Николов