автор: valchebnica

Луната плаче. Сребърни сълзи
по скулите назъбено се стичат.
Превръщат се над мене във звезди
и на деца изгубени приличат.

Луната плаче, но защо – не знам.
Не иска да ми каже. Премълчава.
Дали и тя се чувства тъжна там?
Ще пресуши сърцето си…

А до тогава
ще се изплаква в облаци. Във дъжд.
Ще стане малка и ненужна като мене.
Остане ли сама поне веднъж,
ще знае как боли и как се стене.

Недей, Луничке! Скъпа, не плачи!
След време всяка мъка отминава.
Забравят се и болка, и лъжи...
Какво от туй, че споменът остава.