автор: yulianaiseva

Стъпвам ранена и неуверена
някъде там... по мръкване.
Крачките, казват, били премерени,
както и всяко потръпване.
Там се оказа така познато -
тъмното пред краката ми,
някога беше за мене злато.
Търсиш ли още ръката ми?
Как ли го срещнах? Ще го подмина!
Нека ми тича в сянката.
Беше ми болно стотина години -
щракна сърцето ключалката.
Пейките, дето седяхме са същите,
ала сърцето е друго.
И да ме молиш до края за връщане,
и да ме искаш лудо -
ще те подмина със хладни стъпки,
гордо ще се изправя.
Дълго си ших в душата кръпки.
Само да те забравя!