автор: meiia

Eсента неаристократично чая сърба,
сварен по-гъст от зноя на мъглите и.
Наобикаля вятърът - клисарят гърбав,
събира детски смях в балони. И отлитат.

Развързва хвърчила и доизтупва черги,
с камбаните звънти в ушите на южняка.
Животът се простира - филм на Бергман.
В сърцето ми пристига да живее някой.

Полягам в хоризонта на узряла круша.
Сфуматото му за постеля е божествено.
А лятото с непридирчиво простодушие
сънува още плажове от женственост.

И пръстите му с пъргавост хлапашка
тактуват слънце в клинописа на ятата.
Подир стрелите птичи синята опашка
след миг ще се превърне в силен вятър.

Невъзмутима есента си доизпива чая,
макар че облак тъмен слънцето изгризa.
Животът, странно, не е толкова отчаян,
но везат за поредно лобната му риза.