автор: bc

-Аз само да те поздравя... и за една усмивка- и прати усмивка по кю-то.
-Благодаря- отвърнах.
Това беше може би последната мила реплика, която щях да чуя от него. А дори не ми я каза, гледайки ме в очите. Избра да го направи в кю-то. И на двамата ни беше ясно, че това беше краят. А можеше да бъде едно чудесно начало. Усмивка.
Някога той беше най-милият човек на Земята. Сигурно още е. Не го виня за нищо. И двамата се променихме. А беше като в приказка... И още е. Това е моята приказка и тя продължава, със или без него. Това, че разказвачът спира да разказва в най-щастливия момент, не означава, че историята свършва там. Но без него ще е тъжна приказка...
А колко много се обичахме. Можехме с часове да си мълчим и да се гледаме в очите. Господи, какви очи има той... Не, никога няма да ги забравя. Тези очи са така ясно запечатани в съзнанието ми, че и в момента ги виждам сякаш е пред мен. А усмивката му беше винаги толкова искрена. Като на дете. Може би, защото сърцето му беше на дете. Затова го обичах. Но и двамата пораснахме. И все пак... А как се смееше с очи. Хаха... само като се сетя.... :))) Можеше да задържи ледена физиономията на лицето си, но очите му.... те винаги го издаваха. Тях не можеше да скрие. Не и от мен. По очите му винаги познавах какво иска. Явно той по моите също. Двамата винаги знаехме за какво мисли другият. Бяхме сигурни, че сме родени един за друг. А най-вероятно наистина беше така. Никога няма да намеря човек като него.. Господи... Дали той си спомня за мен така както аз за него? Едва ли... Сигурно съм му омръзнала. Станало му е скучно, защото се познавахме прекалено добре. А не бяхме дълго заедно. Просто умеехме да се разбираме без думи. Затова всичко стана толкова бързо. Не губехме време в разговори. Сега като си помисля, сещам се за много повече моменти, в които сме мълчали, отколкото такива, в които сме говорели. Как обичах да се разхождаме нощем в пълен мрак и да мълчим. А иначе ме е страх от тъмното. Само с него се чувствах толкова сигурна. Мълчахме, не защото нямаше какво да си кажем, а защото и двамата имахме нужда просто да бъдем заедно. Мълчейки се разбирахме прекрасно. За какво ни беше да разваляме съвършенството с думи? А когато все пак говорехме, така се разпалвахме, че забравяхме, че не сме сами (когато не бяхме), и започвахме да говорим много високо без да се усетим.
Боже, а колко беше мил! Веднъж ми подари облаче. Защото знае колко обичам облаците. Това беше най-съвършеният подарък на света! Всъщност беше светлосиня кутийка на бледожълти пеперудки. Облачето беше вътре. Обещах му да не я отварям, за да не избяга. После решехме, че не трябва да го държим затворено и отидохме заедно да го пуснем на свобода. Той се беше качил на някакъв много висок връх с тази кутийка специално, за да улови малко облаче за мен. Това беше най-милото нещо, което някой някога бе правил за мен.
Никога няма да го забравя. Не искам да го забравям. Дано само спра да го обичам, защото иначе боли...