автор: anonimapokrifoff

Аз пак съм на вахта, но сякаш във шахта -
терзае се мойта душа!
Нашепва вълната, обляла кърмата,
че трябва да се утеша.

Вий, чайчици бели, до мен долетели,
от милата носите вест!
Гмурци лекокрили, храна уловили,
тя пази ли моята чест?

И в тясната койка си казвам: не хойка,
а брани семейния храм!
Съклетът ме хвана, не спя отзарана,
какво ли ми става, не знам...

Усетих радиста на примата виста –
отвътре ме нещо боде!
Изхвръкнах по трапа съвсем като тапа.
Не помня аз кой съм, къде...

Ах, пише ми мама с тревога голяма
и в мене припада слана:
ей тъй на, полека, по крива пътека
поела е мойта жена.

Мен раци ме яли, а тя по кавали
изстрадани пръска пари!
Аз даже в Одеса си нямах метреса.
Във ада дано да гори!

Плачете, вий, риби, в далечни Кариби:
разбито е мойто сърце!
Жалейте, медузи, злощастни съпрузи
с посрамено горко лице!

Да бях си на село по кърското дело,
а после – пиян в хоремак!
Тя щеше да чака, да сипва с черпака,
подвила отпреде ми крак!

Отдавна не пия след пета ракия,
кат пиленце виех гнездо.
Ти кравата дива нашибай с коприва,
че пълни тя чуждо ведро!

“Макар и в шалвари, щом друг я камари,
не става дори и за цяр!” –
целунала хляба, ме учеше баба,
че вкъщи съм аз господар.

Жена ми се скапа – прилича на ряпа.
За нея духът ми ще мре!
Оставям те, Варна! О, жено коварна!
Вземи ме ти, Черно море!

А боцманът вика, гаврътнал мастика,
отдавна забравил брега:
“Ревеш като пума. Напълни ми трюма!
Че ти ли си само с рога?!”

Сега съм на руля и в кея се пуля.
Ей, новият, я ме смени!
Мадама във мрака със токчета трака.
Аз мъж съм на всички жени!