Изтече денят на живота през рядкото сито.
Прогорено от фаса на залеза небето дими.
Зад щори-клепачи примигват прозорци-очи
и вятър разкъсва здрачения дъх на тревите.
Нощта, като тайна споделена единствено в себе си,
горчи на върха на езика, изпива гласа.
Отломки от сенки кънтят в пропастта на съня.
Проскърцват вратите, оголили пътя за никъде.
Прокънтях под длета нечувствителни и се роних дозирано.
Набраздих се до старост от щрихи на слепи предчувствия.
Самотата извая бездиханност на моите устни,
а чертите ми - в камък. Като спомен, че ме е имало...