автор: vesselin

Остаряло лице, от къде те познавам,
във теб има нещо далечно красиво,
което съм искал, дори обожавал,
но твърде различно, не толкова сиво.

Чертите ти – остри, а устните – свежи,
с по-стегната кожа и цвят във очите,
сърцето тъгува по чужди копнежи
в света на покоя, отминал със дните.

Кривиш се насреща, изглеждаш зловещо,
подобно дърво сред горяща гора,
създаден за огрев на време човешко,
поредната купчина прах след смъртта.

И днес пак ме мразиш, тъй както и вчера,
обиждайки краля, че носи глава,
нов образ, кажи ми, къде да намеря
за теб, огледално чуплива душа!