автор: tanq_ilieva

Мъж във костюм... в ръката със роза,
пред вратата стои... Суети се.
Ще се зарадва ли? Това го гнети
или ще каже "Върви си"?

Трепери ръката, в устата горчи,
а мисли в главата се блъскат.
Как да и каже "Мила моя прости"?
Как да даде този пръстен?

Дали е след толкова време сама,
макар да твърдеше "Ще чакам"?
Дали още пази го в свойта душа,
единствен сред толкоз приятели?

Въпроси без отговор. Тишината боли.
Стои той и розата стиска.
Назад се обръща. Къде да върви?
В гърдите го нещо притиска.

Чу шум и се спря. Притаи дъх в нощта.
Някой бавно вратата отвори.
На прага застана красива жена
и със нежност му тя заговори.

Върни се любими... обичам те знай.
Усетих аз стъпките в мрака...
Сърцето ми каза... О, Не, не ридай...
Ела аз до днес тебе чаках...

Сълзите задавиха мъжка уста...
Очите я гледаха с нежност...
Протегна ръката... остана така...
Един миг красота... неизбежна...

"Прости ми любима" –помоли я той.
"Че тебе самичка оставих...
Прости ми за болките, сълзите безброй.
Аз никога теб не забравих".

"Подарък ти нося, от свойта душа,
свят символ на моите чувства.
Сложи го любима на свойта ръка,
моята обич така ще почувстваш".

В този миг розата сама разцъфтя,
напоена, от сълзата му мъжка.
Със обич пое я таз нежна ръка
От гърдите и чу се въздишка.

Tъй много бе времето във което не спа...
Тъй много тя сълзи изплака.
Сега е пред нея със пръстен в ръка,
от нея той отговор чака...

Приведе се леко... целуна го с жар,
мъжът от земята изправи.
Отново запали той в нея пожар,
него никога тя не забрави.

Взе пръстена нежен, със малка ръка
на своят пръст тя го постави.
и каза"Да мили, аз твоя жена,
ще стана"... Сълза я задави...