Подминах многозначителността на думите и. Гледах я как, от другата страна на масата, бе заровила очи в цветчетата на покривката. Кичурите коса,подаващи се изпод кърпата,закриваха част лицето и. Седеше неподвижно и мълчеше,след всичко,което ми бе казала.
- Много трудно ми бе да забравя Радо - каза,като вдигна очи и ме погледна иззад кичурите, - болката беше непоносима. Ако не бях болна,може би щеше да ми е по-леко. Но мисълта,че ще умра,без да го видя...; мисълта,че той не се интересува от това дали ще умра... че не е до мен,за да ме види как съм,дали не се нуждая от нещо...; мисълта,че не го боли заради мене - човекът,който самата аз обичах толкова силно, - всичко това ме раняваше дълбоко ... - Тя пак сведе очи и замълча за миг. Когато пак ме погледна,очите и бяха насълзени и пълни с много мъка. - Започнах да рисувам. Не зная как ми дойде. Рисувах и в болницата. Така и времето там минаваше по-леко. Изливах цялата си болка в скиците и от това ми олекваше. Беше доста неясно това,което рисувах,но то бе изпълнено с болката ми... Цялата ми болка беше там... Много си обичах рисунките... и болката... - Тя се засмя леко. - Дори и много след това... Аз...и досега ги пазя,и си ги обичам...
- Това е интересно - казах аз.
- Знаеш ли - продължи тя, - изобщо не искам да съм такава!... Толкова чувствителна и ранима... Не искам толкова да изживявам нещата!... Нали ти казах,че съм се опитвала и то много пъти,да се уподобявам на другите. Опитвала съм се да се смея с тях и като тях. Да разговарям заедно с тях и с техните разговори... Да мечтая с техните мечти... Всичко,което те мислеха и правеха,исках и аз да мисля и да правя... Колко пъти съм се опитвала да бъда такава!... И винаги,когато се опитвах,бях много по-нещастна,отколкото преди,когато страдах,че не бях като другите...
Тя замълча за миг,чегъртайки с нокът по покривката.
- Цял живот съм бягала и съм се криела от себе си - продължи, - но нима е възможно човек да избяга от себе си?... Нима можеш да бъдеш това,което не си?Нима не трябва да си точно това,което си?Нима в това не е смисъла?... Но защо все,когато си себе си,се измъчваш и страдаш?Защо никога не успяваш да бъдеш щастлив в собствената си кожа?И се налага да се превъплъщаваш в нещо различно,за да избягаш от болката... Мислиш си,че можеш да избягаш от болката,когато излезеш от себе си. Дори и не знаеш,че си белязан с болката,че си обречен да страдаш,който и да си... Но защо е така?Защо,когато човек е роден като че ли да се стреми към щастието, винаги се натъква на болката, и не може да избяга от нея?... Защо никога не намираме това,което търсим?... Или,като го намерим,се оказва,че то не е това,което сме търсили?... Но какво всъщност търсим?Щастие?... Но какво е щастието?... Ако винаги се натъкваме на болката,когато търсим щастието,не е ли болката щастието?!... Ако никога не намираме щастието,не е ли то илюзия?Не се ли заблуждаваме,че то съществува? Не е ли то измислица на поетите и музикантите?... Аз бях млада,бях дете,и усещах как животът кипи в жилите ми. Толкова ясно го усещах,макар да не знаех,че това е живота... Даже и не се замислях какво е... Просто го усещах как кипеше и не ми оставяше възможност да мисля за друго. Мислех само за това как да утоля тоя кипеж. Не можех да мисля за друго. То ме изпълваше отвътре и аз трябваше да направя нещо,за да заситя тоя огън,дето ме гореше... И се впусках бурно в живота. Опитвах се да изцедя от всяка минута копнежа,незнайно от кого вложен в нея. Опитвах се да попивам всяко впечатление,което срещах в своя летеж из дните... Всяка човешка искрица,горяща в жадуващите очи,които застигах по пътя,се опитвах да улавям в жадуващите зеници на своите очи... Всяка човешка болка изследвах,за да открия в нея знание за нещата,които изпълваха живота... Не можех да се спра да летя тъй из времето... Всичко ми бе интересно,всичко попивах с такава любознателност... Бях толкова жизнено и любопитно дете... Изобщо не се спирах... Летях... И не можех да се наситя на всички тия живи и прекрасни неща,които срещах... Не успявах да утоля своя кипеж... И продължавах да летя.Не се спирах...
Тя ме погледна тъжно,преди да продължи.
- И тогава дойде болестта. Толкова неочаквано. Тогава,когато аз летях и попивах всяко нещо,и се радвах на всяко нещо... И търсех отговорите на толкова много въпроси,които животът ми поставяше... Тогава с един отговор беше поставен края на всички въпроси. И този отговор бе болестта. Най-неочаквания и болезнен отговор. Всъщност,това не бе отговор,а забрана... Забрана да летя и да търся отговорите... Забрана да кипя и да се наслаждавам на всяко нещо... Нещо повече... - тя сниши гласа си и много тихо,но и твърдо изрече следващите си думи : - ТОВА БЕ ЗАБРАНА ДА ЖИВЕЯ! - - И то точно тогава,когато аз тъкмо се бях впуснала в живота и бях отдала себе си на това да го живея...
Слушах я внимателно. Не исках да я прекъсвам. Исках да я оставя да каже всичко.
- Когато ме приеха в болницата - продължи тя, - и започнаха да ме тъпчат с разни системи - вкарваха ми в кръвта някакви ужасни лекарства,като каши,от които ми се повдигаше, - трябваше да лежа часове наред неподвижно в болничната стая,затворена там,заедно с други деца като мен,които не можеха да се помръднат на леглата си и гледаха с блуждаещи очи около себе си. Аз и да исках,не можех да се помръдна. Нямах никаква сила в себе си. Лекарствата,с които ме тъпчеха,имаха такъв ефект. Не можех даже да се обърна на другата страна в леглото си,ако нямаше кой да ми помогне... - Тя ме погледна през премрежените си от сълзи очи: - А нямаше... Нямаше кой ... Беше ужасно!... Аз,която летях... която не спирах да летя през живота и да се взирам във всяка негова минута,да изследвам всяко нещо,което той ми предлагаше... - сега същата тази аз лежах неподвижно между тези четири стени,в тази тясна стая... и не можех да се помръдна... НЕ МОЖЕХ ВЕЧЕ ДА ЛЕТЯ!... Някой ми бе отрязал крилете;бе ми казал: ТИ НЯМАШ ПРАВО НА ТОВА!... Някой ми бе отнел живота!... Не искаше аз да живея!... Защо трябваше да е така?!...
Тя пак замълча. Взираше се пак в тия пусти цветчета на масата.
- И все пак - продължи тя, - аз не мислех за смъртта. Не мислех,че ще умра. Или по-скоро,не вярвах,че може да умра. Човек никога не очаква,че може да умре. Макар всички рано или късно да умират,но някак хората не вярват,че това може да се случи точно на тях. Сякаш то се случваше само на другите... Така и аз,затворена и обезсилена в онази стая,не мислех за смъртта,макар тя да бе най-естественото нещо,което можех да очаквам там... По-скоро,исках да се освободя от тоя затвор,да изляза оттам и да полетя пак... Да се върна при моите минути в света,при жадуващите очи,които срещах,при болката в горящите сърца... В мен като че ли се надигаше някакъв протест против тази стая и против оня,който ме бе оковал в нея,и аз се надъхвах да разкъсам веригите и да полетя пак;... - само дето не можех да се обърна дори на другата страна... И всеки път,когато се сдобивах с мъничко сила,и се опитвах да се вдигна,и да полетя,идваха ония със системите и пак ми вкарваха в кръвта ония каши,които ми връщаха безсилието,и ме обезкървяваха,отнемаха копнежа ми да летя,убиваха отново живота в мен...
Тя ме погледна. Очите и горяха от болката,която спомена за всички тези неща бе разпалил в сърцето и. Имах чувството,че изживява повторно всичко,сякаш то се случваше сега.
- Имам нужда да остана сама - каза тя. - Извинявай! Ти изобщо не си длъжен да слушаш това. Благодаря ти за търпението! Но сега... не мога повече... Имам нужда да остана сама...
- Добре - казах аз. - Приготвил съм ти стаята горе. Ще те заведа да си легнеш.
- Благодаря ти! - отвърна тя.
Ние се качихме горе и аз и показах стаята. На излизане,тя ме хвана за ръката, и каза:
- Наистина ти благодаря за всичко! И пак извинявай за всички неща,които ти наговорих! Ти наистина съвсем не беше длъжен да слушаш всичко това...
- Ти имаше нужда - отговорих и, - да кажеш тези неща. Поне така мисля. А и аз нямаше какво друго да правя в дъждовна вечер като тая... Така че,не се притеснявай. Не си ме отегчила. По-скоро,гледай да си починеш и да си готова за утре.
Тя ми благодари още веднъж,с оная признателност в очите и отпреди,и пусна ръката ми.Обърнах се и тръгнах обратно по стълбите. Вратата се затвори зад гърба ми. Дъждът навън продължаваше да чука по прозорците. Отидох и се загледах в мрачната мокрота там. Утре щеше да е много кално на гробищата. Изведнъж ми се прищя да видя лицето и - там,навън, - да го видя в дъжда. Някак си дъжда ми изглеждаше сиротен без нея. Някак си той нямаше лице без нейните тъжни очи там. А дали,ако тя беше там,в дъжда навън,пак щеше да види своя Радо в мен? Прииска ми се за миг да бъда Радо. Но оня Радо отпреди. Отпреди най-важния изпит,който той не бе издържал. Прииска ми се аз да мога да издържа този изпит. И да остана докрай с нея. Не заради друго,а заради болката и. Болката и някак странно ме привличаше. Говореше ми за нещо,което преди не познавах. Но което бе близко до мене и аз нямах нищо против да бъда близко до него. Но аз не бях Радо. А кой бях?... Там беше работата,че не знаех. Но чувствах,че искам да съм като Радо. Като оня предишния. Шантава работа. Исках,а пък не бях. И нямаше как да бъда. Но исках нещо,което сега се надигаше в мене и ме караше да му обърна внимание. Исках тя да продължи своята история. Исках тя да остане.