автор: flagumdei

Има – на края на света – парче земя, притиснато от провидението към океана; притиснало се едновременно с любов и ужас.

Ивица земя отвъд полупустинната, камениста, прашна, трънлива, единственa грозна част на Испания – Екстремадура; ивица, окъпана в животворната влага на морския въздух, смарагдово зелена на север, и прорязана от долините на широки реки, обрасла с лозя, сребърни маслинови гори и градини; с високи и назъбени скалисти брегове, под които сред тътен и облаци водни пръски белее пяната на тежки вълни; все по-равнинна на юг – с необозрими пшенични поля и горички от коркови дъбове, изправили красиво-кривите си клони на фона на бездънното синьо небе; с пясъчни плажове и мирни слънчеви заливи в най-топлите си южни краища.

Земя незавоювана, неразрушавана, с древни замъци и вековни имения, потънали сред огромни дървета, красиви храсти и цветни лехи, пясъчни пътеки и статуи, облечени в мъх.
Парче земя от континента, но с излъчването и характера на изолиран остров. С душата на остров.

Земя, столетия наричана край на света. Там мамещата страховита безкрайност на окена е омагьосвала много очи, палила е век след век мечти за завоевания, подвизи, открития и богатства. И тръгвали корабите – към неизвестността, за години наред... Тръгвали пълни с мъже, в чиито сърца би било разтърсващо да погледнем и днес. Там, където необозримо разлялата се делта на реката Тежу се слива с океана, в мъгливи розово-сиви утрини с прилива са тръгвали корабите. Незнайно докъде. Незнайно докога. Векове наред. И точно там, на делтата, е построена кулата Белейм: красива смесица от подиуми и островърхи покриви за изпращане и посрещане на кораби. Камъни, пропити с въздишки, надежди, любов, непоносимо очакване, скръб, отчаяние, сълзи и страх. Векове наред.

Всичко на тази земя има някаква връзка с океана. И заради рибарите и рибата, изхранвала тукашните хора векове наред не по-малко от житата в плодородните плата на Алентежу.

Земя на маслини и достолепни, но топли дъбове, на гъсто като черна кръв вино. Маслини, расли стотици години и изкоренени в по-голямата си част заради някаква политика някъде в безличната Европа. Изкоренени със сълзи на очи от народ, чиито най-разпространени фамилни имена съдържат маслиновото дърво в корена си. Със същите сълзи, с които са се изкоренявали в годините на двадесети век и многото емигранти, за да търсят късмета си в по-богатите страни на континента...

Земя, романтично притихнала; мила с всички външни за нея хора, но затворена в себе си; ненатрапчиво и естествено артистична, красива и меланхолична, мъничко сантиментална и с някаква скрита дълбоко мечтателна страст. И много, много, много чувствителна.

Ивица земя от континента, но с духа на остров. По-скоро остров сред морето от цинизъм, грубост и безчувственост, технологизъм, студенина и пресметливост.

Странен остров, където да имаш душа не е смешно, жалко и глупаво и не е повод за снизходителна усмивка, а сантименталността не е признак за умствена непълноценност или причина за снобско презрение. Остров, на който душата, зазвъняла от болка, любов или радост, ражда не неудобство от слабостта, а музика. Остров, на който поетите са толкова герои, колкото воините... Да, там и по-обикновените и непретенциозни хора познават, обичат и тачат поетите си много повече от политиците и не по-малко от футболистите си. Там виждат в разума достойна, но тежка каравела, а в сърцето – лекокрила и опияняващо красива фрегата.

Португалия.

И днес съм португалско фадо.... музиката, изпяла душевността на този народ и на тази земя; музиката в която зазвънява нечий чувствен глас, преплетен с тоновете на две китари: португалска и испанска.

И днес съм Фадо: днес съм кулата Белейм на ръба на океана-надежда и океана-безнадеждност. Днес съм емигрант, който сънува изкоренени маслини. Рибар съм, който изважда бакаляото, възпята в песни риба, от мрежата си не само с радостта на улова, но и с благоговение пред спасителната доброта на страшната стихия - океан. Днес съм зреещото в огромните дъбови бъчви порто и зеления зехтин на столетните маслини, с дъх на слънце, море и древност. Днес съм замъците в Синтра, хълмовете, уличките, площадите и катедралите на Лисабон, днес съм чайката над покривите и златистото в плажовете на юг; днес съм изградените от кости на монаси манастири на изток и синята рисувана керамика с два натрапчиви образа: на Богородица и на фрегатата. Днес съм моряк, който ще мисли за любимата жена три години в морето; днес съм дори момичето, което не иска да знае, че морякът се е венчал за бездната на синьото, и спомените са всичко, с което тя ще изживее остатъка от живота си.

Аз съм - независимо къде, кога, кой и защо – човешката изгоряла любов, изтеклото между пръстите време, ненаправените избори, неродилите се битиета, подаръците и ударите на Съдбата... Фадо е съдба не само в преносния смисъл - дори като дума означава точно това.

Аз съм болката, която ме прави жив. Това е Фадо.

Днес съм Фадо.

И фадист, облечен официално с нещо тъмно... Ставам прав, затварям очи, отмятам глава назад и запявам за съдбата. Изпявам душата си със затворени очи.

Фадо се пее със затворени очи и няма танц за Фадо.

Аз съм ресните на шала между побелелите от стискане пръсти на певицата, аз съм ръцете в джобовете на смачкания панталон на певеца; аз съм притихналото множество, което не се храни, не ходи, не говори, не гледа, а чувства, само чувства, когато се пее.

Днес съм черната риза на Фадо.

И съм щастлив от болката, защото душата ми е жива. И защото някъде има такъв народ, такава земя и такава музика.




***

само пример, един от стотиците - С поздрав за присъстващите.
:)