Най-хубавата плитка й отряза.
Косите й ухаеха на писък.
Летежът на безкрилия преряза
и слънцето , и вярата. И всичко.
Тогава го помоли да не взима
сълзата й. Най - тежката монета.
Погледна я. Куршумено се срина.
Разнищиха се пясъчно ръцете.
Научени- след края се отнема.
Покоят. И душата. И небето.
Загубилият – винаги ранен е .
Задавя със стосълзия морето.
И стана на мълчание тогава.
А тя на прошка, Страшна като клетва.
И галеше с очи. Но го удави.
Тя беше нежна. Непосилно нежна.