автор: Izabella

Отсъствието ти,
като отровен зъб на анаконда
прецизно се впива в шията ми
и парализира всичко в мен
дори не се гърча,

защото не мога да се гърча.
И дори не дера,
дера само последните си мисли за теб.
Дори не хапя.
Хапя само центровте на изтръпналия си мозък,
Който не ще да спре да мисли за теб.
Дори не крещя,
Защото мога да крещя само На ум.
Да крещя,
да дера,
да дера,
да крещя...
И да ми липсваш.
Ти да липсваш на мен,
А аз да липсвам на себе си.
Докато не престана да дишам,
докато всичко в мен се смила.
И изплюта като от туловището на змия,
да погледам за последен път слънцето,
с пихтиестият си мозък,
с пихтиестите си сетива,
без да се смея в изгрева на очите ти,
без да светя в огъня на душата ти,
в един последен дъх,
след който да се втурна в топлия кръговрат
от калта, до водапада,
от дъжда до корена,
от липсата до другия свят,
свят, в който ме няма.