Вселена,
нажежена до абсурд.
Взривът е близо –
чака само пурпур
в зениците...
Като горещ акорд
е жаждата...
Прицелена от упор
срастта вглъбява времето...
Сега
мълчи,
за да простене светлината,
преди да се запомним...
На брега
ще запокитим сенките...
В отплата
тахикардичен и необуздан
ще гони пулсът съмването...
Диво
ще се надбягват длани и тела
в онази лудост...
Ще сме още живи
когато прероден и оцелял
светът танцува своя валс със изгрева.
Аз няма да съм вече цял...
А ти ще си
с едни очи по – взривна...