автор: Srqda

Сто години съм никоя. Утре си тръгвам
със душа, натежала от сняг.
Днес погребах надеждата, сляпо прегърнала
като скитница ничия праг.

Без горещи молитви и траурни шествия,
без цветя и без некролог
тя потъна в земята до трето пришествие
и душата и` даже не тръгна към Бог.

Тя се сви – сама, безутешна и гола
под една вледенена сълза.
Като зряща и будна стогодишна отрова
в мен потече среднощ една зла самота.