автор: ianchefff

Митю цървула беше поетът на селото, скътано в дълбоките дебри на планината. То имаше едва няколкостотин жители, но се радваше на истински поет съселянин. За него бяха писали във вестника на окръжния град и истинска жива репортерка от малката кабелна градска телевизия бе идвала да го интервюира.
С истински микрофон. Съселяните му после го скъсаха от майтап какво били правили двамата с репортерката. Какво го питала, какво й казал, как се бил представил и т.н. Хабер си нямаха за това, какво бушуваше в сърцето му. Той не се даваше лесно. Отговаряше на всичките си съселяни сдържано с лека усмивка. Всъщност на никого не му пукаше за Митю.
Пишеше по най-различни теми. Любовта към поезията се появи в него още от най-ранна детска възраст. Докато живя няколко месеца при баба си в града и ходи на детска градина. И като се върна на село, започнаха да го наричат “цървула”. Понеже те били прости селяни, а той вече гражданин. Щото живял в града. “Гражданин, ама гражданин с цървули”, отсичаше комшията му и така му тръгна. После в училище пак пишеше. Тайно, за да не слуша подигравките на съучениците си.
Митю нямаше деца. Така и не се ожени. Беше самичък. Преди време живя с Мара трактористката от ТКЗС-то. Тя го переше, готвеше му. Но веднъж използва хартия с негови стихове за разпалка на печката и той я напусна. Всички в селото разбраха за случилото се и го побъркаха от закачки. Той се усамоти и половин година не проговори никому. После му мина.
Отскоро Митю, макар и пенсионер, беше влюбен в продавачката в единствения магазин в селото. В него се продаваха вафли, хляб, ракия, вино и вестници. Митю не й разкриваше чувствата си, защото беше стеснителен по душа. И си мислеше, че ако разберат, съселяните му пак ще го скъсат от майтап. В последно време той пишеше само любовни стихове, посветени на нея.
Преди две седмици той изпрати четири стиха до единствения национален вестник, който пристигаше в селото. И зачака. Сърцето му не се успокои нито за миг. Не можеше да спи. Изгуби си апетита. Всяка сутрин, бързаше да свърши работата си и да иде до будката, за да си купи новия брой. Джиесем нямаше, беше изпратил заедно със стиховете домашния си телефон, ама пък апаратът му беше повреден отдавна. Беше оставил всичко в ръцете на съдбата...

В петък той отново отиде до магазина, взе си вестника и го разтвори. И го изтърва. Един от стиховете му беше публикуван. Продавачката, неговата муза, го попита:
– Какво става бе, Митю?
– Отпечатили са едно мое стихотворение... – измънка той.
– Пак ли бе? Тия съвсем са полудели. Не те видят к’ъв си цървул и палячо, ми стихотворения ти пускат. Дървари!
– Е, сега и ти – успя само да каже Митю и черно перде падна пред очите му.
– Ми я се погледни бе, к`ъв си смотан само... – довърши го съвсем неговата несподелена любов.
Митю цървула не можа да каже нищо повече. Излезе на улицата и там го блъсна камиона на ТКЗС-то щото не го видя.
Така селото загуби единствената си по-известна личност.
Но никой не го отчете като загуба...

В петък Митю отново отиде до магазина, взе си вестника и го разтвори. И го изтърва. Един от стиховете му беше публикуван. Продавачката, неговата муза, го попита:
– Какво става бе, Митю?
– Отпечатили са едно мое стихотворение...
– Пак ли бе? Тия съвсем са полудели. Не те видят к`ъв си цървул и палячо, ми стихотворения ти пускат. Дървари!
Митю изведнъж кипна. Събираните и таени с години болка и гняв го подлудиха до краен предел. Зашлеви й такъв силен шамар, че я събори на земята.
– Простак! Циганин! Отрепка! – занарежда неговата бивша вече любов.
– Ебавай си майката, смотана пача! – кресна й той и излезе.
Прибра се в къщи, събра набързо някакъв багаж и се качи в малката къщичка, която имаше високо в планината. Докрая на живота си остана да живее там. Хранеше се с това, което отгледа в градината, която имаше. От време на време слизаше да си купи хартия, моливи и някои други необходими неща.
Така селото загуби единствената си по-известна личност. Но селото не му липсваше. Чувстваше се отлично сам и нямаше нужда от някой, който да го потупва по рамото.