автор: meiia

"Искам да забравите всичко, което сте научили в живота си.
Това е началото на ново разбиране, на нов сън."
Дон Мигел Руиз

Как ще те преживея, а още не съм те живяла.
Буря как се побира в тъмна чаша коняк?
Очите ти - топъл отговор, още не съм видяла.
Ръцете ти не познавам, но ги помня, все пак,
в сънувани жестове, в цветовете по здрач,
когато луната прилича на неразрязан илик,
а нощта е в люлката на своя бебешки плач
и любовта си няма още свой разбираем език.
Ще те уча по малко като много труден урок.
Ще те вкусвам на глътки, за да имам задълго.
Моя вечност си, но защо ми определят срок
всички бивши любови и неплащани дългове!
В мен разбулена тайна, любовта ми се лута,
щом сънят се стопява в светлината покорно.
Полугола, непогалена, непоискана и нечута,
толкова чиста, а изглеждаща някак позорно,
се завръща в луната у мен като вълк единак
да изопне на времето вените с вой спотаен.
Може би те живея отдавна и само съм знак
на любовта ти, но нищо от тебе не е за мен?
Може би те сънувам и в съня си само съм цяла
смъртно бледа луна, която сутринта се помята,
с хладината си всички свои надежди пресяла.
И погребва страха си на съмване във земята.