Той ме погледна и от очите му потекоха сълзи. До сега не бях виждала възрастен господин да пролива сълзи. Къде ли са неговите близки?
Това много ме озадачи и понечих да извадя от пазвата си скритите резерви. Той се сепна, но продължи да ме гледа с изпитателен поглед, който сякаш ме пронизваше от единия край до другия. Мислите, ако ги имах в момента, сигурно щяха да се възпротивят на действията ми, но аз вярна на принципите си, продължих да търся... Господинът, ако мога така да го нарека, беше със строго изваяни черти, които с нищо не ми подсказваха за това, което чувстваше в този момент. Изглежда живота, не еднократно, го беше подготвял за разни срещи, но тази за него беше повече от необикновена. Той продължаваше да ме гледа без да изпуска всяко мое движение. Не можеше да бъде, мислех си, как само не откъсва поглед от мен... Нещо изведнаж ми просветна. Кой беше?!? В тишината на уличката се случваха най различни неща и това сега, че съм се спряла и разговарям с непознат, не правеше впечатление на, от време на време, преминаващите пешеходци. Спрях да търся. Да, някой преди мен се беше възползвал от дълбоките ми резерви, а за мен беше останала само кърпичката, в която имаше един лев. Подадох му я, а той се усмихна... И тогава!!! Ако можеше земята да се отвори и да изчезна. Това беше той!!! След петдесет години се бяхме срещнали. Животът, както ни раздели, така ни и срещна.