Работим в съседни офиси и почти винаги заставаме заедно на автобусната спирка в края на работния ден.
Още първия път, когато го видях, ми напомни за Писача от „Леля Хулия и писача” на Варгас Льоса. Мъж на средна възраст („в разцвета на силите си” - би добавил Писача), леко пълен, леко оплешивяващ, с костюм в неопределен цвят и не съвсем чист. Впрочем той винаги е с този костюм, не знам дали му е единствен или любим. Нямаше как да не ми направи впечатление, защото докато останалите канцеларски плъхове си стоим кротко на спирката в очакване на автобуса, той крачи нервен напред-назад, отвреме-навреме си разрошва косата (или по-скоро това, което е останало от нея) и устните му странно се помръдват. Понякога дори издава звуци, но трябва да си делфин, за да ги разбереш. Запалва цигара, дръпва си един-два пъти от нея и ожесточено я смачква с пета, сякаш току-що е осъзнал значението на „Тютюнопушенето убива”. От чантата му, нещо средно между туристическа раница и войнишка торба, винаги се подават някакви листове. На тях са напечатани (доколкото виждам от набора на текста, докато минава покрай мен за десети път) стихове, но единственото което мога да прочета са заглавията им, от типа на „Късен сняг” и „Закъсняла любов”. Когато автобуса най-сетне се покаже на хоризонта, той видимо се напряга, изпъва се и два–три пъти свива и разпуска пръстите си, сякаш е спортист, който се готви за старт.
Втурва се вътре с нетърпение и сяда назад, до прозореца, и веднага изважда тефтерче и писалка. Започва нещо да си драска и устните му продължават да помръдват, но вече е някак по-спокоен и дори на моменти се усмихва.
Веднъж се случи да седнем на срещуположни места и погледите ни се срещнаха, но той изобщо не ме видя. В очите му съвсем ясно прочетох: hulite.net