автор: Dimi

Не говориш,
а толкова казваш...
Всеки удар по теб
е знамение.
Аз не научих
значението им.
Ето, злакът твой
изгоря и задръсти
гърдите ти с пепел.
И беше люто, толкова люто,
че потекоха черни порои.
А аз не те разбрах,
палех и не виждах...
В недрата ти топли
вместо злато
открих твоето минало.
Поисках и ти го прежали -
за да се сгрея.
Не беше достатъчно -
определих му цена,
защото не те разбрах.
Дълбоко в душата ти
открих твоята сила -
светещия атом
и го взех, дори не те питах.
И станах силен,
но посях плач.
Твоят, в милионите сълзи.
Не те разбрах и този път.
Исках от теб живота си,
а вземах твоя до изтощение,
но не станах по-жив.
А ти от мъка раздираше
зелените одежди
и навличаше вретище от пясък.
не беше красива
с обезобразеното от сондите лице.
И аз те изоставях,
отново не разбирах.
Аз съм последното ти
непокорно дете.
Не исках да ме учиш, не исках,
защотот "мислех",
мислех, че мога
и възстанах срещу себе си,
Срещу живота ти,
срещу гласа ти.
Докога, земя, ще ме търпиш?
какво съм аз за теб?
Аз дори не съм твоя сянка,
аз съм твоята кръв, още жива...