Едва ли има друг храм, така неразривно свързан с историята на България.
И до днес , той е символ на неумиращия български дух и жаждата за свобода и достоен живот.
Църквата предшестваща храма се е наричала "Рождество Богородично". През 1230г. тя е преустроена и обновена от цар Иван Асен II и е осветена с име "Свети Четиридесет мъченици".
Новият храм и новото му име са посветени на победата на цар Иван Асен II над гръцкия владетел Теодор Комнин в битката при Клокотница, извоювана в деня на Свети 40 севайстийски мъченици, които според българският владетел са му помогнали да победи врага.
Като паметник на тази голяма победа е Асеновата колона в храма, върху която има надпис на български, завършващ така:
"...излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска, а самият кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч, превзех, гръцка, още арабанашка и сръбска, а пък градовете, които се намираха около Цариград и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си, като Бог заповяда, понеже без него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава навеки. Амин."
В този храм, Иван Асен II пренася и паметни колони на други своите велики предшественици, а именно Омуртаговата колона и граничната колона от крепостта Родосто от времето на кан Крум. Едно от предположенията за този акт е, че така той е искал да подчертае родствената си връзка с династията на кан Крум, дала на България редица велики държавници, като Омуртаг, Борис I, Симеон Велики, Самуил.
Дълго време, даже след падането на България под турско робство, храмът съхранява българския дух и вяра. Но към средата на XVIII век, според законите в Османската империя, тя е превърната в джамия. Тогава стенописите, иконите и иконостасът са унищожени. Въпреки това, превръщането й в джамия в някаква степен я спасява от пълно разрушаване, на каквото са били подложени всички християнски църкви на Царевец и Трапезица.
Но българите не забравят своите свещени паметници и само седмица след обявяване освобождението на България, храм "Свети Четиридесет мъченици" е осветен повторно и отново се превръща в християнски храм.
След богослужението, в словото си началникът на военния отдел на княжество България през Временното руско управление, генерал Василий Золотарьов изказва пожелание, занапред храмът да бъде "военна църква" на цялата Българска земска войска. Митрополит Григорий, извършил повторното освещаване, изявява готовност на Българската църква храмът, като военно-исторически паметник, да се отстъпи във владение на войската.
Голямото значение на този устоял на превратностите на времето храм, го превръща в център на значими исторически събития и в новата история на България.
В него през 1879 г. се заклеват депутатите от Учредителното събрание, подготвили началото на изграждане държавността в новоосвободена България.
На 22 септември 1908г. пак на това свещено място е обявена независимостта на страната ни.
Сутринта в този паметен ден, на търновската гара "Трапезица" пристига влак с официалните лица начело с княз Фердинанд. Той слиза от влака и поема пеш към храма "Св. Четиридесет мъченици" , там го очакват целият търновски гарнизон, свещеници, много граждани. Свири военна музика. Останалите официални лица, пристигнали с влака, са превозени с файтони.
В храма се отслужва молебен, след което пред събралото се множество, княз Фердинанд прочита манифеста, с който обявява България за независима държава.
После председателят на парламента Христо Славейков и премиера Александър Малинов предлагат на Фердинанд да приеме титлата "цар на българите", титла която е свързана с идеята за обединение на всички българи от Балканския полуостров, както и като акт на приемственост между велико минало, настояще и бъдеще.
Един от свидетелите на събитието, свещеник Тодор Хлебаров, е написал следното:
" Величествени бяха минутите, прекарани в църквата "Св.40 мъченици" при провъзгласата на българската независимост: буен до забрава бе патриотичният възторг на присъствуещите. А каква неописуема радост бляскаше по лицата на всички."
И както пише на колоната на Омуртаг, намираща се в същия този храм на българщината:"Човек дори и добре да живее - умира и друг се ражда.
И нека роденият по-късно, като види тези писмена да си спомни за онзи, който ги е направил..."