Аз съм онова, което
няма да видиш в
огледалото,
щом очите на
душата ти
тревожно се взрат.
Чувстваш само
дъха ми по кожата си,
когато миговете,
като есенни листа
завалят
и подгизне онзи дъжд,
дето дави умората,
а в локвите се изписва
целият ми свят,
избягал от топлото
на дланите...
Знам не мога да
върна времето назад,
не мога да променя
природата си,
капризната
и даже тайничко
не се разкайвам...
Прости!
Аз съм възглавница мека
за душата ти,
но в реалността
едва ли
ме познаваш ти.